Ако бях приел помисъла, с мен бе свършено

Откривах на Стареца всичко. Изповядвайки се искрено и чисто пред него, не скривах нищо от него, понеже знаех, че в противен случай ще остава нещо гнило в душата си. Идваше някакъв помисъл – и в душата всичко се преобръщаше с краката нагоре. Казвах си: „Чакай малко. Ако оставя тази работа така и приема този помисъл, какво ще стане тогава?“.

Идваше ми например лош помисъл за Стареца. Старецът бе болнав човек и не можеше на правилото си да се прекръства с широк кръстен знак. Затова правеше малък кръст. А заради отеклите си от водянка нозе не можеше да прави пълни земни поклони. А какво правеше? Отиваше до един голям, естествено огладен камък и правеше поклони, като се подпираше на него. На старини се самопринуждаваше по същия начин, както и в дните на младостта си. Вероятно си мислеше: „Бог знае, че мога само така“…

Понякога се случваше Старецът да захълца. Като се възползва от това, дяволът намери още една пролука за промъкване в мен, понеже имах и имам много гордост и имах високо мнение за себе си. Защото в света се бяхме старали да живеем по християнски, затова ни бяха превъзнасяли до небесата и в крайна сметка бяха ми създали високо мнение за себе си и гордост. Разбира се, когато отидох при Стареца и минах през пещта на възпитанието му, видях, че съм пробито сито.

И така, по повод хълцането на Стареца помисълът започна да ми нашепва: „Ето, хълцането на Стареца се дължи на това, че в него има бяс. Бесът го кара да хълца така“. О-о-о! Каква горчивина, каква отрова усетих в душата си!

Когато споделих това със Стареца, той се усмихна – за него това бе все едно да сметне колко е две и две.

– Не се разстройвай, дете мое, нека приказва каквото си иска. Не придавай на това никакво значение. Произнасяй Иисусовата молитвичка, дете мое. А пък той нека си плещи. Той ще ти каже още много неща в едното ухо, от другото излизай. Повтарянето на това е безкрайно. Никой не може да се справи лесно с дявола. Не започвай да спориш с него, защото ще си малък. Виждаш ли? Излизай. Ти само презирай тези помисли, моли се с Иисусовата молитва и те сами ще се махнат.

— Не знаех тази наука и затова отговорих:

— Дядо Иосифе, ще се боря с този помисъл. Няма да му позволя да ми говори нищо против Вас.

Водех жестока борба, но дяволът бе изкусен майстор в делото си. И какво ми устрои той? Веднага щом ставах за бдение, веднага щом отварях очи той ми внушаваше помисли: „Ха! Старецът е еди-какъв си!” И това в сърцето ми сякаш се вливаше поток отрова, с която дяволът се стремеше да ми отрови цялото същество.

С тези мисли той подкопаваше всичките ми сили, та бдението да бъде опорочено. Пристъпваше някакво бесовско усещане: „Старецът не е такъв, за какъвто го мислиш. Той е човек, обладан от бяс“. Но и аз, от моя страна, не отстъпвах нито крачка. Щом станех, веднага отсичах помисъла:

— Не, Старецът ме подтиква към спасение, в него няма бяс, той е светец, той е ангел Божий. Хълцането му е естествено явление.

— Не — не отстъпваше помисълът, — а какво щe кажеш за еди-какво си, еди-какво си и еди-какво си?

— Не — не се съгласявах аз.

И това продължаваше по цели часове. Той говореше на мен, аз — на него, той — на мен, аз — на него. Водех безкрайна полемика, без да разбирам какво ми се случва, понеже не знаех много неща. Просто се отличавах с природна храброст и я проявявах, макар и самият аз, и знанията ми да бяха малки. Опитвах се да доказвам обратното, а това бе дело на зрели хора. Би следвало да избягна тази война с помощта на презрение към помислите, за да се избавя бързо от тях.

Тази битка продължаваше много дни. Лукавият удряше силно в една точка и утежняваше положението. Крадеше ми часове, предназначени за бдение, принуждавайки ме да се бия с него. Затова прибегнах до интензивна терапия. Необходимо е специално лечение, казвам, иначе не се получава. Имах една тояга.

— Та какво каза ти за Стареца?

Прас! И подскачам от болка.

— Не, не, Старецът не е такъв!

— Ахаа, значи сега не е такъв?

И щом постъпих така — раз! — сякаш бръснач сряза конец. Така войната се прекрати. Никога повече не избухна наново и макар при Стареца понякога да се наблюдаваше естествено хълцане, дори не си спомням някога поради това да съм имал помисли. Помисълът и войната с него изчезнаха, сякаш никога не бе ги имало. Даже споменът за войната си отиде — благодарение на това, че смело, със самоотричане отбих нападението.

И си казах: „Виж ти какво става! Ако бях приел помисъла, с мен бе свършено. Той щеше да ме отдалечи от Стареца – и тогава вече аз самият щях да стана бесноват. Вместо в Стареца, когото клеветеше, той щеше да влезе в мен и щеше да започне да ме измъчва. Ето каква е тази война!“.

https://www.svetogorski.com/моят-старец-иосиф-исихаст-и-пещерник-част-1/