Ако не следим себе си, никога няма да се поправим

Ако е трудно да се говори изобщо за Стареца Паисий, то е почти невъзможно да се разкаже за неговата вътрешна работа. “Дълбоко е човешкото сърце повече от всичко, и то е човекът; и кой ще го познае” (Иер. 17:9, по 70-те). Тук ще отбележим малко за неговото трезвение (внимание, бдителност).

Още от света се трудеше в трезвението. Внимаваше в общуването с другите, в помислите и сетивата си.

Всеки ден извършваше самопроверка. Беше си поставил за правило да не гледа жена в лицето. Една негова роднина се оплака на майка му, че не я е поздравил, а той просто не я беше забелязал, тъй като мислите му и очите му бяха насочени другаде.

Не посещаваше кафенета и отбягваше светските развлечения. Разказваше: “Веднъж в един дом имаха
веселба. Аз отидох да спя в плевника. Молех се като да бях в яслите и бях изпълнен с радост”.

Разказваше също: “Когато отидох в манастира, започнах много да се моля, обаче не внимавах толкова върху себе си. Мина малко време и виждам, че нещо не е наред. Тогава разбрах, че ми липсваше трезвението, постоянният контрол върху себе си. В началото е нужно повече внимание, отколкото молитва. Не ни ползва молитвата, когато няма трезвение. Трябва вътрешният ни човек да се намира в постоянно трезвение. Да забелязваме всяко наше движение. Следенето на себе си, вниманието (трезвението) помага повече от молитвата и духовното четене”.

Извършваше вътрешна духовна работа “единствено за която Бог възнаграждава”. Сърцето му бе горещо
от паметта за Бога. Умът му бе чист и внимателен; лесно биваше грабван и се пренасяше от световното в
надсветовното.

Веднъж двама монахолюбиви младежи посетиха стареца в “Панагуда” на залез-слънце. Той вече бе затворил външната порта и бе започнал духовните си занимания. Отвори им, седнаха в архондарика и му задаваха различни духовни въпроси. Отговаряше кратко, но умът му бе другаде, в плен на Бога. Беше като извън себе си. Говореше, но преживяваше и мислеше нещо друго.

Чрез своя опит и постоянния труд върху трезвението умът му лесно отразяваше страстните помисли и ги
обръщаше в добри и божествени. Беше направил вътре в себе си “фабрика за производство на добри
помисли”, както сам се изразяваше. Казваше за различните стадии при помислите: “Човек, който работи
върху себе си, не вижда грешки у другите. Духовният човек вижда всичко чисто и добро. В началото човек се подвизава да не осъжда. При втория стадий се стреми да приведе добър помисъл срещу помисъла на осъждане, а при третия стадий вижда всичко добро. Идват любовта и смирението. Когато душата се очисти, тогава не само че не се затруднява да намира десни помисли, но и въобще не бива безпокоена от помисли отляво, т.е. онова, което изглежда достойно за осъждане, тя го вижда в добра светлина”.

Казваше: “При нападения на помисли най-добрата отбрана е пренебрежението към тях, да не им обръщаме внимание. Беседването с помисъла е опасно, защото и хиляда адвоката да се съберат, не могат да излязат наглава с едно малко “дангалаче”.

Съветваше да избягваме да развиваме фантазията си. Само когато искаме да прогоним някое греховно
мечтание (представа), тогава можем да извикаме в ума си свещени образи – на Съда, на Разпятието и др.
Във всеки друг случай би се възползвал изкусителят.

Гледайки на общото състояние на нещата, казваше: “Мъчно ми е, че много млади монаси не са научени да работят, за да извадят сами хляба си”. Искаше да каже, че не са научили основните духовни монашески трудове, за да се хранят духовно и да преуспяват. Един от тези трудове е трезвението – изключително важно и необходимо за спасението ни. Тъй като знаеше обаче трудността на деликатния труд на трезвението за младите монаси и особено за чувствителните, казваше разсъдително: “Новоначалният, който предприема вътрешен труд над себе си, загубва ума си подобно на начинаещ счетоводител в огромно предприятие”. Препоръчваше първо да се заемат с големите си недостатъци и слабости.

Показваше с примери голямата стойност на трезвението: “Нужно е внимание. Зная хора, които в началото не са били внимателни и до старост си остават същите, макар и да са станали монаси. Ако човек иска да отиде някъде, например в Карея, но се заплесне и тръгне по друг път, той го отвежда другаде, без сам да разбере.

Така става и в духовния живот, когато нямаме трезвение. Тръгваме за едно място и за съжаление отиваме
другаде. Когато няма трезвение, първо се разхлабва помисълът ни, после тялото и след това целият човек, който вече няма желание да прави нищо – нито ръкоделие, нито духовни занимания. Затова се разхлабваме, защото ни липсва постоянното трезвение”.

Съвестта му се бе очистила и не търпеше нещо да ѝ тежи. Беше чувствителна към отхвърлянето на греха, но и чувствителна към приемането на благодатта. Казваше, че “монахът преди всичко е утънчена съвест. Трябва съвестта ни да стане тънка като цигарена хартия”. Ако не чувстваше съвестта си чиста и спокойна, не започваше молитва и подвизи.

Старецът съветваше един млад монах, който се разсейваше поради служението си на поклонниците,
забравяше молитвата и изпадаше в униние: “Винаги имай в килията си една отворена книга и когато влизаш вътре, хвърляй едно око; също и една малка броеничка, за да казваш молитвата и да не я забравяш”. Сам той беше изпитал и прилагал това.

Трезвението винаги е необходимо за монаха – “в началото, за да събере ума си, а после – да не изпадне
в прелест”. Без трезвение нападенията на помислите се развиват в страсти и “човек става като бакалница
за страсти”.

Особено подчертаваше: “Ако не следим и осъждаме себе си, никога няма да се поправим, ако ще и хиляда година да живеем. Отгоре на това ще си съставим лъжлива представа за себе си и в деня на Съда ще имаме нелепи претенции към Бога”.

“За всяко наше действие трябва да питаме себе си: “Е, добре, на мен това ми допада, но угодно ли е на
Бога? Ако забравяме да правим това, после забравяме и за Бога”.

“Нека обърнем себе си изцяло към Христа и да внимаваме за всяка наша постъпка, и за най-малкото си
действие – как ще го види Христос, а не как ще изглежда на хората”.

Толкова голяма стойност и тежест придаваше Старецът на трезвението, че го остави като завещание.
На един монах, който малко преди кончината му го попита върху какво най-много да внимава, отговори:
“Благоговението и вниманието върху себе си”.

https://www.sveta-gora-zograph.com/books/Givota_na_St.Paisii/book.pdf