Беше благословено време, когато светци ходеха по земята

Недалеко оттук, на три километра, е къщата ни, бившата ми къща, сега манастир. По Божий Промисъл, благодарение на Бога и на моите родители, съм се родил в Сърбия, в този край. Но особено важно за мен е, че тук в манастира Пустиня като малък съм кръстен и за първи път съм се причастил, и оттогава съм понесъл в себе си Господа Христа, което се отрази на живота ми още от детските години.

Всяка неделя идвах на църква. Това беше най-прекрасния ден в живота ми – неделята, след работните дни и особено по празници. Идвахме тук и на хълма горе вдясно за кратко спирахме, откъдето се виждат кръста и купола. Там се застава, така ни учеха възрастните, за да се умиротвориш, от благоговение към Бога и светините, след това се прекръстваш три пъти и слизаш бавно към манастира…

Тук в обителта съм се възпитавал и израствал духовно под грижите на архимандрит Антоний, по-късно игумен на Троношкият манастир, който отиде във вечността и който беше благ и велик, духовен човек. Това толкова ми повлия, че поисках да служа в олтара при него като четец. Слушах го как говореше благо и красиво, защото великите хора говорят така – благо и красиво, но понякога и извисяват глас, като отец Иустин – зависи кога, пред кого и в какво време… Неговият благ лик, поуките му, ме привлякоха в обителта, така че благодарение на него и на манастира Пустиня, на 13-тата година от живота си постъпих в манастир.

А що се отнася до срещите тук, в манастира Пустиня, това беше благословено време, когато светци ходеха по земята. Тогава беше още жив свети отец Иустин Попович, сега преподобен. Той дойде в манастира Пустиня, вечерта имаше бдение, и родителите ми казаха: „Отиваме всички, ще дойде отец Иустин!“ Тогава народът го имаше за светец. През живота си никога преди това не го бях виждал, а после когато дойде тук, си казах: „Удивително е да видя отец Иустин“.

Още тогава се говореше сред народа, сред обикновения народ, че той е необичаен човек, човек, който говори с Бога. Човек, чиито очи не можете да видите лесно, защото те винаги бяха полузатворени. Разбира се, има обяснение защо са така очите на великите, святи хора – за да гледат повече небесното и по-малко земното, за да бъдат повече на небето, отколкото на земята.

Дойдох на бдението. Отец Иустин служеше и аз го гледах с голямо страхопочитание. Когато излязохме изпред църквата, на южната ѝ страна, той мина покрай малката трапезария и го видях. И тогава отец Иустин, днес светец, стоеше и ме гледаше. Бях малък, на шест-седем години и той ме попита: „Как се казваш, малкия?“ Отговорих с трепет, исках да добре да разгледам този човек, повече небесен, отколкото земен, и казах: „Името ми е Михаил“ – светското ми име. „А, – казва, – знаеш ли, малкият, какво означава това име?“ Аз бях дете, не знаех. И той казва: „Михаил означава „като Бог“. На свети Архангел Михаил бе посветено името ми като цивилен.

Помня това сякаш се е случило днес. И най-хубавото беше, когато той спусна ръката си над главата ми и ме благослови, и успях да видя святите му очи. Този поглед никога няма да забравя. Не беше земен, а небесен поглед. Това са Божиите хора, както споменах, каквито, за съжаление, днес има все по-малко и по-малко…

Валевски епископ Милутин