Беше благословено време, когато светци ходеха по земята

Недалеко оттук, на три километра, е къщата ни, бившата ми къща, сега манастир. По Божий Промисъл, благодарение на Бога и на моите родители, съм се родил в Сърбия, в този край. Но особено важно за мен е, че тук в манастира Пустиня като малък съм кръстен и за първи път съм се причастил, и оттогава съм понесъл в себе си Господа Христа, което се отрази на живота ми още от детските години.

Всяка неделя идвах на църква. Това беше най-прекрасния ден в живота ми – неделята, след работните дни и особено по празници. Идвахме тук и на хълма горе вдясно за кратко спирахме, откъдето се виждат кръста и купола. Там се застава, така ни учеха възрастните, за да се умиротвориш, от благоговение към Бога и светините, след това се прекръстваш три пъти и слизаш бавно към манастира…

Тук в обителта съм се възпитавал и израствал духовно под грижите на архимандрит Антоний, по-късно игумен на Троношкият манастир, който отиде във вечността и който беше благ и велик, духовен човек. Това толкова ми повлия, че той ме прие да служа в олтара при него като четец. Слушах го как говореше благо и красиво, защото великите хора говорят така – благо и красиво, но понякога и гърмят, извисяват глас, като отец Иустин – зависи кога, пред кого и в какво време… Неговият благ лик, поуките му, ме привлякоха в обителта, така че благодарение на него и на манастира Пустиня, на 13-тата година от живота си постъпих в манастир.

А що се отнася до срещите тук, в манастира Пустиня, това беше благословено време, когато светци ходеха по земята. Тогава беше още жив свети отец Иустин Попович, сега преподобен. Той дойде в манастира Пустиня, вечерта имаше бдение, и родителите ми казват: „Отиваме всички, ще дойде отец Иустин!“ Тогава народът го имаше за светец. През живота си никога преди това не го бях виждал, а после той дойде тук и си казах: „Това е удивително – да видя отец Иустин“.

Още тогава се говореше сред народа, сред обикновения народ, че той е необичаен човек, човек, който говори с Бога. Човек, чиито очи не можете да видите лесно, защото те винаги бяха полузатворени. Разбира се, има обяснение защо са така очите на великите, свети хора – за да гледат повече небесното и по-малко земното, за да бъдат повече на небето, отколкото на земята.

Дойдох на бдението. Отец Иустин служеше и аз го гледах с голямо страхопочитание… Когато излязохме изпред църквата, на южната ѝ страна, той мина покрай малката трапезария и аз го видях. И тогава отец Иустин, днес светец, стоеше и ме гледаше. Бях малък, на шест-седем години и той ме попита: „Как се казваш, ти малкия?“ Отговорих със страх, защото исках да добре да видя този човек, повече небесен, отколкото земен, и казах: „Името ми е Михаил“ – светското ми име. „А, – казва, – знаеш ли ти, малкият, какво означава това име?“ Аз бях дете, не знаех. И той казва: „Михаил означава „като Бог“. На свети Архангел Михаил бе посветено името ми като цивилен.

Помня това сякаш се е случило днес. И най-хубавото беше, когато той спусна ръката си над главата ми и ме благослови, и все пак успях да видя светите му очи. Този поглед никога няма да го забравя. Не беше земен, но небесен поглед. Това са Божиите хора, както споменах, каквито, за съжаление, днес има все по-малко и по-малко…

Валевски епископ Милутин