Не може се укри град, който стои навръх планина

Спомени за старecа Янис Калаидис. Част 1

23 юли 2017 г.

Въведение

В Евангелие от Матей учениците и, в последствие, всички християни, които желаят да живеят в съответствие с Божието слово, са наречени от Господ светлина на света и сол на земята, а също и град, който стои навръх планина и не може да се укрие… Един такъв град, построен толкова високо, че не можеше да убегне от вниманието на другите хора, но ги привличаше към себе си, за да им предложи покой и светлина, която озарява света, лутащ се в мрака, беше покойният старец Янис от Неохори.

Детство и младост

Отец Янис Калаидис е роден в Камарето, Серес, от богобоязливи родители, Христостомос и Теодора, на 8 май 1925 г., на празника на Свети Йоан Богослов. Затова получава името на любимия на нашия Господ евангелист – Йоан – което показва страха Божий, а също и любовта, която родителите му са изпитвали към Църквата и нейните светци.

Важна роля в насочването му към правилния духовен път изиграва майка му, която е жена с вяра и любов към Бога и Неговата Църква. Теодора искала децата ѝ да имат Бога в себе си и затова ги напътствала в молитва и редовно посещаване на църквата. Тази богобоязлива жена била родом от Мала Азия, от Олимп във Витиния. Във византийско време в тази планина се ражда процъфтяваща монашеска държава, равна по духовен ръст на Тиваида в Египет или на Атонската държава на Света гора, и тя дава на нашата Църква множество светци, подвижници и мъченици. В бурните години на иконоборството манастирите са били фар и крепост на православната вяра и практика. Тази духовност оказва влияние върху хората от региона чак до времето на майката на Янис, Теодора. И така, след Малоазийската катастрофа, когато тези хора са били изтръгнати от земята на бащите си и са загубили материалните си притежания, те все пак са успели да запазят в себе си духовното си богатство.

Старецът много обичал майка си, бил силно привързан към нея и затова от ранна възраст на Камарето, Серес, станал приемник на духовните инстинкти, които тя самата наследила, и от тези инстинкти в него израснали уважение и любов към Бога.

Детството на стареца се различавало от това на другите деца по това, че приоритет за тях били игрите, което е съвсем естествено. Самият той обаче бил сериозен и обичал да ходи на църква и да стои там. Желаел да стане свещеник, да принадлежи към Христовия клир и да се грижи за същото стадо, за което Христос даде кръвта и живота Си в жертва. Той казваше: “Доколкото си спомням, ходех редовно на църква и помагах на свещеника в олтара. И казвах, че искам добрият Господ да ме намери достоен да стана свещеник и да Му служа. И добрият Господ, Който чува всичко, обърна внимание на моята детска молитва”.

Старецът служил в гръцката армия от 28 октомври 1947 г. до 20 март 1950 г. Това е много труден период за Гърция, тъй като съвпада с периода, в който и без това много изстрадалата гръцка нация е разкъсвана от страданията на гражданската война (1946-1949 г.). Отец Янис много обичал родината си и бил силно натъжен от жестоката болка, която гръцкият народ изпитвал. Той казвал: „Братя предаваха братята си на убиване. Ужасно нещо”. Виждайки как навсякъде царят страх и смърт, той изпитвал голяма болка и не можел да понася да вижда как другите хора страдат. Самият той често е бил изложен на риск и многократно е избягвал сигурна смърт. Тласъкът на смъртта и отсъствието на любов разтърсвали дълбоко стареца и затова той прибягвал до молитва за прекратяване на мизерията, за прекратяване на военните действия, за Божието опазване на него и другите хора и за възцаряване на мир сред гръцкия народ. Веднъж, когато се молел, му било дадено чудесно откровение: когато произнасял сърдечната молитва в браката, той видял живия Господ, както е изобразен в нашите църкви на иконата на Пантократор, Господ на всички, и чул гласа на Христос, който го успокоил. И наистина неведнъж е бил закрилян от божественото провидение, както сам разказва: „Благодаря на добрия Господ, Който ме насърчи и ме изведе благополучно от огъня на войната”. През август 1949 г. гражданската война приключва и след като е демобилизиран, той се завръща жив и здрав в своето село и в лоното на семейството си.

Той бил благочестив човек, верен на Бога, прост, тих, любезен с всички, трудолюбив и срамежлив. Завръщането му в селото било не само завръщане в бащината му къща, при родителите му, които той почитал и уважавал, но и завръщане в Църквата, която беше пропуснал по време на военната си служба. Докато работел на полето, той не пропускал да отиде на църква в неделя, да изучава Писанието и да чете християнските издания от онова време.

През 1955 г., на 30-годишна възраст, недокоснат от телесен грях, той се жени за девойка на име Поликсени, от която има първите три деца – Теодора, Христос и София. Трудностите на семейния живот не му пречат да изпълнява духовните си задължения. Във всеки случай той не можел да живее далеч от Църквата и божествената литургия и проявявал голямо усърдие да бъде в църквата, да стои пред Бога и да се моли за спасението на себе си и на всички останали хора. Изкушението обаче не закъснява. Много други християни, които го виждали да ходи на църква с такова усърдие, въпреки ежедневната му умора от работата на полето, започнали да го притесняват до такава степен, че го принуждавали да отслаби редовното си посещение на църква. Когато бил в църквата и се съвещавал с тези мисли, той получил божествено указание да не изоставя свещения си обичай, а да продължи да ходи на църква. Той чул този глас три пъти в живота си и горчиво плакал, защото чувствал, че е натъжил Господа и Го е предал, както направил апостол Петър. От този момент нататък никога повече не го спохождали такива мисли, а винаги много се грижел да не натъжава Господа не само с думите и делата си, но и с мислите си. Той много добре знаел, че злият дух първо се опитва да съблазни хората от божествения живот, като им внушава мисли, а след това се опитва да направи това с телата им. И така, той се заел със задачата на свята бдителност и не пренебрегвал посещението си в църквата. Пропуснал да присъства на Литургията само два пъти, когато поради военните си задължения не е могъл да изпълни това. Всъщност тогава той решително поискал от началниците си да му бъде позволено да продължи благословения си обичай, който бил толкова угоден на Бога, и ги предупредил, че следващия път няма да изпълни ежедневните заповеди, ако му попречат да посещава църквата. До 1970 г. той служил на църквата като ктитор, енорийски съветник и певец, като винаги запазвал чувството, че не е предложил на църквата нищо. Той имаше смирение в сърцето си, а не само в думите си, и това смирение го съпътствало през всички дни на живота му. И така, с такъв живот накрая настъпил моментът да стане свещеник.

Свещеник на Всевишния

В началото на 1970 г., на 3 януари, той сънувал странен сън, който обичал да разказва, особено на други духовници, за да подчертае, че свещенството е дар от Бога: „Видях как Негово Високопреосвещенство Йоанис, нашият митрополит, ме извика в митрополията и ми подаде Евангелието, като ми каза да прочета стиховете идете и научете всички народи (Мат. 28, 19). Аз ги прочетох и той каза: „Добре, до деня на свети Йоан ще те направя свещеник“. Тази мечта се сбъдна няколко месеца по-късно, когато отец Ервасий го повика в митрополията и събитията се развиха така, както той беше предвидил. Той бе ръкоположен в свещенически сан на 3 юли от покойния митрополит Йоанис от Сидирокастро. Радостта му била неописуема и той я запази до края на живота си.

Речта му беше изпъстрена с примери и съвети, които имаха за цел да представят величието на даденото от Бога свещенство, но и неповторимата радост, която Бог дарява на своите духовници. Той смяташе, че свещениците трябва денем и нощем да прославят Бога за това, че им е дал такъв дар, защото никой не е достоен сам по себе си да бъде така облечен. Казваше също така, че ако Бог не пожелае, никой не може да стане духовник само от желание, защото Господ призовава, Господ е вратата. Той много добре знаеше, че Бог уважава свободата на хората и не отменя нашето самоопределение. Любимият му пасаж беше от книгата Битие, за Адам и Ева, за образа и подобието: според него в него се съдържа цялото богословие на нашата Църква. Той използваше примери от Светото Евангелие, които показваха Божия промисъл. Той казваше: „Бог е преброил космите на главата ни и без Негово желание нито един не пада на земята. Бог е искал това; ето защо ти си станал Негов свещеник“.

С други думи, след като проявява такъв интерес към по-малките въпроси, как би могъл да бъде небрежен към такава сериозна грижа като това кой ще стане пастир на Неговото стадо, кой ще преподава и кой ще отслужва Светите Тайнства на Неговата Църква, чрез които той самият ще се освети и ще освети другите хора? И добави към това, че свещенството е по-висше от царската власт, и казваше на другите духовници, че то не може да се сравни с никоя светска длъжност на земята и не бива да се разменя на никаква цена: „Ако Бог ми дадеше възможност да бъда крал или свещеник, всеки път бих избрал да бъда свещеник“.

Той учеше, че Божиите служители (т.е. духовниците) трябва да внимават много как живеят, да са в постоянно молитвено общуване с Бога, да се борят постоянно с греха, да са свободни от него, да утешават хората, да изпълняват свещеническите си задължения и да изучават Божието слово: „Носете винаги със себе си Писанията (в малък формат), за да можете да ги четете, когато пожелаете, и да държите ума си върху Бога“. Той призова свещениците да поучават Божия народ, да го насърчават с голяма любов да следва Христос и да спазва Неговите заповеди, за да не се окажат накрая недостойни за своето свещенство в Божиите очи. Той не спираше да съветва за смирение, което дава утеха на Бога и хората, и за отхвърляне на гордостта, която е извор на всички злини: “Смирението прави от хората ангели, а гордостта – от ангелите демони”. Съпругите на свещениците, съветваше той, трябва да бъдат спокойни и гостоприемни и да се грижат за съпрузите си с любов. Наистина любовта на съпругата към църквата окриля свещеника до нея.

Отец Янис служеше в различни енории в района на митрополията Сидирокастро и навсякъде, където отиваше, хората го обичаха. Когато служеше в църквата „Свети Кириаки“, на него и съпругата му се ражда четвъртото им дете. Тогава започва едно от първите му изпитания, тъй като най-малкият и най-нов член на семейството страда от остра левкемия и лекарите в болницата в Солун му дават само три месеца живот. И така над живота на семейството се събрали първите черни облаци. Той обаче имал пълно доверие и вдигнал ръце към небето, молейки Бога да удължи живота на малкия Филип. И наистина, за голяма изненада на лекарите, детето продължило да живее и накрая напуснало този живот на седемгодишна възраст, в новата енория на стареца в Пория.

В Пория той служил в църквата “Свети Йоан Кръстител”, където издига и завършва църквата “Света великомъченица Ирина”. Служил е и в Лейвадея, в църквата „Свети Димитър“, и в Неохори, в църквата “Свети Георги”, където с помощта на много други благочестиви хора построява църквата „Свети Рафаил, Николай и Ирина“, които нарича “дежурните лекари на нашето време“. Днес тази църква е място за поклонничество и Негово Високопреосвещенство Макарий, митрополит на Сидирокастро, като признание за ревността и любовта към хората, присъщи на стареца, го назначил на длъжността протопрезвитер в деня на откриването на църквата. Със своята вяра и смирение той спечелил сърцата на хората. Хората, които го познавали, говорели с голямо възхищение за личността му, но самият той нямал подобни амбиции. Той приписвал всичко на Божията благодат и, не желаел да бъде наричан светец, нито да се говори за неговите добродетели. Макар че колкото повече се стремял към неизвестност, толкова повече Божествената благодат го прославяла.

Elder Ioannis Kalaïdis (1)