Божият промисъл е непостижим за нас

Премилосърдният Господ, Който ни обича и желае да се спасим и избавим от заблуждения и робуване на страстите, ни изпраща различни скърби, лишения и болести, за да може ние, познали своята суета и не намирайки утешение, да се обърнем към Него. Сърцето ни, съкрушено от неочаквани събития и скърби, неволно умира за света, тоест, за страстите, и търси утешение в нещо по-добро.

Божият промисъл е непостижим за нас – защо допуска да си болен, това, разбира се, е или за наказание, или за изпитание, а може би, и за предпазване от някакви грехопадения и удържане в границите на смирението.

Животът ни е духовна бран с невидимите духове на злобата. Те събуждат страстите, към които сме предразположени и ни подбуждат към престъпване на Божиите заповеди. Когато вникнем и погледнем внимателно, ще открием, че за всяка страст има лек – заповед, противоположна на нея; поради това враговете се стараят да не ни допускат до това спасително лекарство.

На сънищата съвсем не вярвай и не им обръщай внимание.

На всеки е нужен огънят на изкушенията за изпитание и приучване към търпение. Гледай на нещата от гледна точка на това как Божият Промисъл се грижи за нашето спасение: на едни повече, а на други по-малко се предоставят случаи да проявят търпение и се обучат, а за трети още не е дошло времето.

Чрез скърби и във вярата се утвърждаваме, и човешката слава считаме за нищо. Трябва твърдо да вярваме, че без Божията воля никаква скръб няма да ни се случи, макар и да смятаме хората за причина на скърбите ни, те са само оръдия на Божия Промисъл, действащи за делото на спасението ни, и те могат да ни причинят само това, което Бог допусне.

Болестите очистват греховете и дават време за обмисляне на отминалото време. Самото боледуване на тялото представлява очистване на душата от греховните струпеи.

Трябва да се пазим да не се предаваме на греховно безгрижие с надеждата, че все някога ще се покаем: това е същото, каквото и отчаянието.

Бог никога не оставя имащите благоразумен стремеж към съхранение на чистотата и девството си да паднат в борбата, а за подвига ги увенчава и с небесен венец.

Когато търсим покой, той бяга от нас, а ако доброволно понасяме всички скърби, то невидимо получаваме успокоение.

Бог търпи всички човешки грехове, а ропотът не оставя без наказание.

Послушанието е това, което ни направлява по пътя на съвършенството.

Трябва да се учим на търпение не когато ни порицават като имаме вина, а когато ни оскърбяват и укоряват без вина.

Против леността – бодрост и страх Божий.

В църква е особено важно да отиваме с мирен дух; молитвата ни няма да се приеме, ако имаме нещо срещу някого или сме го оскърбили.

Спасението ни става чрез ближните ни и е заповядано да търсим не своята, а ползата на другите.

Причината за отпадналостта на духа и страха е, разбира се, в нашите грехове.

Знайте, че църковната молитва стои по-високо от вашата домашна молитва; защото тя се възнася от цялото събрание на вярващите, сред които може да има много хора с най-чисти молитви, принасяни на Бога от смирено сърце, които Той приема като благовонно кандило, и чрез които и вашите молитви, макар и немощни и нищожни, се приемат.

При изповед трябва ясно да изказваш всичките си грехове, освен забравените, а не да говориш за тях повърхностно; понеже неизповяданият грях не се опрощава, освен ако не е бил недоизказан поради забравяне.

Светите отци не съветват чувствените грехове да се изясняват подробно, за да не се оскверняват чувствата чрез припомнянето на подробностите, а да се каже само вида на греха; а останалите грехове, предизвикващи себелюбив срам, трябва да се изясняват по-подробно, с обвиняване на себе си.

Не търси в другите любов към себе си, а в себе си търси любов – не само към ближните, а и към враговете.

Всяка дружба, която не е основана на истинска любов и смирение, а върху страсти, е нетрайна и се разрушава.

Ако мислите ни са чисти, можем всички да виждаме като свети и добри. Когато ги виждаме лоши, това се дължи на нашето устроение.

Правете добро, отклонявайте се от злото – отначало от страх Божий, а после ще стигнете и до любовта към Бога.

Тщеславието и гордостта са от един квас, различават се по следното: тщеславието подбужда човека да показва благочестието или ума си, цени високо мнението на хората, обича похвалата, склонно е към човекоугодие и пр. Гордостта е видна чрез поривите на гнева, смущението, презирането, осъждането и унижаването на ближните, замъглявайки душата със самомнение и превъзнасяне от своите дела и достойнства – външни или вътрешни.

Знайте кой е коренът на гнева и яростта: това е гордостта; изтръгвайте го с противоположното на него смирение с помощта на Бога, Който гледа благосклонно към смирения.

Пазете се да не помислите за себе си нещо високо, защото заради това се лишаваме от помощта на Божията благодат, и се предаваме на страстите и нечистите духове за наказание.

Всичко идва от гордостта. Тя е главният източник на всички наши грехове, злини и бедствия.

По време на обществена молитва не трябва да се отличаваш от другите с поклони или молейки се на колене, а когато по устав са положени поклони, трябва да се правят в указаното време.

Вътрешните чувства не бива да се изразяват пред всеки, а ако дойде чувство на умиление, то трябва да остане съкровено: Бог гледа на сърце. Когато се молим усърдно насаме, може да даваме външен израз на умилението, само трябва да е със смирение. Сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре.

«Царството Божие вътре във вас е», ни е казал Господ (Лк. 17:21), тоест, в сърцето… и трябва да го търсим в сърцето, като го очистваме от страстите и прилозите на враговете и никого не осъждаме и укоряваме.

Преподобни Макарий Оптински