Божият Съд не е като човешкият

Трябва да помним греховете си, да се съкрушаваме и да скърбим за тях, но не и да униваме, и да губим надежда. Божията милост и любов са безгранични.

Някаква оставеност понякога се допуска от Господа за наше изпитание, за укрепване и усилване на вярата ни.

Божият Съд не е като човешкият съд. Ако тук търсят всичко, за което да се хванат, за да те обвинят, там ще търсят (ако мога да се изразя така) всичко, за което да се хванат, за да оправдаят. И една кърпичка, намокрена със сълзи, ще натежи повече от всички наши грехове на везните на Божието правосъдие, както е станало с разбойника.

Най-важното нещо е вярата. Без вяра дори най-добрите дела не са спасителни, защото вярата е в основата на всичко. Второто е покаянието. Третото – молитвата, четвъртото – добрите дела. А по-лошо от всеки грях е отчаянието.

Твърдо вярвам, че лишението от нещо много въжделено, което ни е най-скъпо от всичко, Господ ще приеме като жертва угодна Нему.

Християнинът може и трябва да има “съждение”, но да не допуска то да премине в “осъждане”. Светите отци съветват всичко да се върши с разсъждение.

Корабът Иисусов не могат да залеят никакви вълни. Просто трябва да си на този кораб, да се придържаш към него. Извън Църквата няма спасение. „Комуто Църквата не е майка, нему и Бог не е отец” са казали светите отци.

Свещеноизповедник Атанасий Сахаров (1887-1962)

———————————–

Свещеноизповедник Атанасий Сахаров (1887-1962), който прекарал близо 30 години от живота си по лагери и затвори, напомнял на вярващите, че всички гонения, скърби и лишения са „епитимия, наложена ни от Самия Господ“, заради нашите грехове.

Относно отстъпничеството от Църквата Христова той казвал: „По-добре храмовете да бъдат закрити, само православните да не се молят заедно с отстъпниците”. И още: „Погледнете – всички тези „живите“ (живоцърковници, обновленци) колко пропити със злоба са – това не е християнско чувство. Те изцяло се намират под властта на духовете на злобата и нямат покой. А ето сега пред мен виждам затворените заради Христовото дело епископи и презвитери, чувам за православните пастири, намиращи се в други затвори  – какъв вътрешен мир и благодушие има у всички тях.“

Светителят обяснявал на своето паство, че разколниците, въставайки срещу каноничния епископат, възглавяван от патриарх Тихон, нямат право да извършват светите Тайнства и затова църквите, в които те извършват богослужения, са безблагодатни. Той освещавал отново църквите, осквернени от тях, увещавал вероотстъпниците да се покаят и изобличавал онези, които не се разкайвали.

Забранявайки общуването с обновленците, той същевременно молел вярващите да не изпитват злоба към тях, заради заграбването на православните светини, тъй като светиите винаги са свързани духом само с православните. Казвал им: „Потърпете, не се поддавайте на раздразнение, главното – не изпитвайте злоба. Злото никога не може да се унищожи със зло. То се бои само от любовта, от доброто… Истинската ревност за вярата не може да е съединена със злоба. Там, където има злоба, там няма Христа, има внушение от тъмната сила. Християнската ревност трябва да се съчетана с любов, със скръб (за падението на ближния), може и с гняв, но без грях”.

За преживяното в лагерите и затворите владиката говорел с незлобие и учел, че “по-добре е миналите скърби да не се помнят”, защото споменът за получените рани може да попречи на заздравяването им.

https://pravoslavie.ru/