Борбата с помислите

Докато не се изцели от страстите, нашият ум няма силата да отличава помисъла
Лошите помисли имат два източника: дявола и нашия ум. Не е лесно да се отличи откъде е помисълът. Защото ако го различим, ще вземем веднага и съответната позиция. Докато не се изцели от страстите, нашият ум няма силата да отличава помисъла, да изследва неговия източник и направлението му. Той винаги се „сервира” учтиво, благородно и любезно. Но понеже ние имаме страсти и помисълът съдържа в себе си една наслада, той често ни казва: знаеш ли колко е хубаво да отидеш сега и да изядеш това нещо? Казваш си: но това е чревоугодие! А той ти отговаря: да, но ние имаме нужда. Така можеш да го превърнеш в дело и да изгубиш благодатта.
Първото, което трябва да правим, докато се научим на изкуството по отношение на помислите, е чрез молитвата да пропъждаме всички помисли добри и лоши, дори и светите. Ако някой помисъл е от Бога той ще дойде повторно, ще започне да ни терзае, както злият помисъл, който има в себе си мощна страст и ни измъчва отново и отново, тъй като демонът е упорит. Бог се радва, когато ние не вярваме на помислите, защото се упражняваме в смирение. Имаме смирено мнение за себе си. Кои сме ние, че Бог да ни говори чрез свети помисли? Затова Христос изпраща отново помисли, същия помисъл.
Второто е презрението, използваме две оръжия – молитвата и презрението. Едва след много години подвизаване можем да противопоставим на помисъла друг помисъл. След молитвата и презрението той се явява третото отбранително оръжие. С него се защитаваме, но такава борба открива, че умът е съвършено просветен. Когато Христос е бил изкушаван в пустинята, дяволът му е внушил помисъл, а Господ му отвърнал: махни се от мен, сатана. Христос отговорил веднага, пропъжда помисъл чрез помисъл и словото чрез друго слово. Обаче едно е казвал врагът, а друго е отговарял Христос.
И ние можем да изполваме същите неща, Свещеното Писание, Отците и да победим демоничните помисли, но само когато сме разбрали какви са самите помисли, което е дело на съвършените. Затова човек трябва да укрепне, защото въпреки, че може да използва думи от Евангелието, те могат да се обърнат против него и вместо да победи врага да съкруши себе си.
Врагът иска от добрите помисли накрая да загубим
Дяволът внушил помисъл на един монах: ти си съвършен, ти си напреднал, а другите са глупаци, те са безумни и не разбират. Монахът отговорил: е добре, съвършен съм. Но какво означава да си съвършен? Това е заблуда и прелест, не е самоукорение, този монах просто имал мнение за себе си. Врагът е знаел това и му направил един „тест”. Внушил му е помисъл и чрез отговора, който монахът е дал, врагът е разбрал, че монахът е стъпал на динената кора. Паднал е в заблуда и си е нанесъл вреда. Да – си казвал той – имам и аз едно добро мнение за себе си, напреднъл съм, но и другите… са добри отци. Дяволът обаче отново излязал победител. Монахът казвал: за щастие, аз не обвинявам другите и съм напреднал. Ето как става щетата. Когато почнем да различаваме помислите, виждаме, че врагът иска от добрите помисли накрая да загубим, без обаче да го усетим. Защото дяволът е винаги по-лукав и хитър от нас. И ние сме лукави, но той ни превъзхожда. Имаме интелигентност и ум, но той е по-образован. Какво сме научили, което той да не знае и коя книга сме прочели, която за него е неизвестна? Той знае перфектно всички езици и всички книги, които са излезли и то наизуст. Духовете не страдат от забравяне, т. е. той не ги забравя. С един поглед, ако прочете една книга, я помни завинаги. За него не е проблем да знае на еди си коя страница от книгата какво пише или какво е съдържанието на друга. Той винаги чрез своя лукав ум, фалшифицира тълкуванията. Tой ни ги представя изкривено, за да ни навреди.
И врагът има слабо място – егоизмът
Но и врагът има слабо място, на което не издържа. Той не издържа и презрението. Презрението е сякаш да имаш едно куче и докато седиш, то идва и започва да лае. Лае лае, накрая ще се измори. Ти не трябва нито да се движиш, нито да му отдаваш някакво значение, единственото, за което трябва да внимаваш, е да не го погледнеш в очите. Това е опитно преживяване. Когато погледнеш кучето в очите, то мисли, че предприемаш свирепа атака. Нищо не му казвай, тогава състоянието му се влошава, обхваща го мания, направо побеснява.
Съществува един по-практичен метод. Веднъж едно голямо куче отишло и започнало силно да лае и ръмжи срещу някакв човек. Той си бил научил урока, че ако наистина се смири, дори и дивите зверове притихват пред смирението. Какво направил този човек? Той коленичил пред кучето и си сложил главата на земята. Кучето веднага спряло да лае. Неговият егоизъм бил удовлетворен: браво, победих човека! Обиколило няколко пъти около него да не би внезапно да се вдигне или да направи нещо друго, но след няколко кръгчета си тръгнало, защото кучето подушва смирението, което е като едно излъчване, една енергия, която то усеща, тъй като няма разум, но има усъвършенствани сетивни сензори… Кучето си мисли, че е победило, а човекът си казва: слава Богу, победих, смирих се и победих. Това е пътят. Ако човек намери начин да се смири, тогава набързо, без много разходи в духовен аспект печели битката. Дяволът не издържа презрението поради своя голям егоизъм.
Имало един монах, който се молел, а врагът му внушавал различни помисли. Монахът продължавал молитвата. Дяволът му казвал: Добре, глух ли си? Кажи нещо! Утеши ме… Да започнем разговор. Врагът не издържа, ако не му отдадем значение и утеха. Срещал съпротива, съпротива, съпротива и накрая му писнало и си тръгнал. Затова съществува този богат опит, че този огромен и ужасен дракон и змей, дяволът, толкова силен и мощен и лукав, има слабо място – егоизмът. Ако го поразиш чрез презрението, си тръгва бързо, веднага, сякаш преследван от огън. Но е нужно човек да се съкруши много пред Бога, защото врагът не е безумен и може да разбере и усети автентичното от лъжливото, нагласеното, изкуственото. Той изпитва хората и познава истинското от престореното и повърхностното.
Отците са казали, че се борим буквално с един ум, т. е. с дявола, който е много опитен и хилядогодишен. Той не се занимава с калинките и птиченцата, с градините и нивите, нито прави пътувания да види красивата природа. Врагът, духовете на злобата са във вечен мрак, те никога не виждат светлина, като прилепите. Жалка картина е човек да вижда, че го бори великан, който е сляп. Да си представим един сляп слон или сляп лъв. След като е сляп, можеш да го поразиш там, където той не очаква. Който има благодатта на Светия Дух, знае слабото място на своя враг – това е егоизмът. Несмиреният му дух. Веднага щом врагът подуши смирение, си тръгва сам. Не го пропъждаме ние. Самото смирение.
Архим. Ефрем, дикей на скита „Св. Андрей“
https://pravoslaven-sviat.org/