В света скърби ще имате

В света скърби ще имате (Ин. 16:33) и светът ще се възрадва; вие ще бъдете наскърбени, но скръбта ви ще се обърне на радост. (Ин. 16:20)

Животът на схиигумения Евпраксия бил изпълнен със скърби, които Бог промислително допуснал за нея, за да откъсне изцяло душата ѝ от суетата на света и да я приведе към спасение. Тя загубила майка си, когато била на три години. Нерадостно и сиротно било детството ѝ, а юношеските години – изпълнени с изпитания.

На 23 години тя постъпила като послушница в обителта „Св. Четиридесет мъченици“. Освен трудностите на монашеския живот, тя носела кръста на болестите. Въпреки това, правела по хиляда земни поклона на ден. ʺКогато заставахме на молитва в три часа сутринта ‐ кой в тясната стаичка, която служеше за параклисче, кой в коридора поради липса на място ‐ започвахме и по време на цялото правило (около 4 часа) правехме поклони ‐ първо е малко трудно, но после става толкова приятно и чувстваш такава благодат!ʺ Господ ѝ дал самодвижна молитва, когато нямала още 40 години.

След комунистическия преврат дошли изпитания за обителта. Дни и нощи преминавали в тревога, но сестрите непрестанно се молели и чувствали осезаемо Божията помощ и застъпничеството на светиите. По-късно майка Евпраксия казвала: „Светите Четиридесет мъченици са голяма сила – като вдигнат по две ръце за молитва, как осемдесет ръце няма да измолят за нас всичко от Господа?!“

Когато близката ѝ по дух, игумения Касиана се упокоила в Господа, майка Евпраксия безутешно плачела ден и нощ. Накрая, насън пред нея се явил висок, строен човек във военно облачение, със сияещ ореол и жезъл в дясната си ръка. Строгият му глас я накарал да потръпне: “Евпраксия монахиня, ти познаваш ли надеждата, надеждата, надеждата?!“ ‐ като при всяко изговаряне на думата „надежда“ удрял по земята с жезъла ‐ и изчезнал. За духовна подкрепа на всички сестри, майка Касияна се явила и на друга монахиня от обителта, след четиридесетия ден от кончината си. Стояла на един висок връх, и на въпроса ѝ ʺКъде си майко? Там какво е?ʺ ‐ отговорила: ʺТук е блаженство! Но не за всички! Обичайте се и ще влезете в това блаженство!ʺ ‐ след което я озарил силен лъч светлина, който я издигнал нагоре и тя се изгубила с него в небето.

Оттогава майка Евпраксия се стараела сърцето ѝ да не бъде обзето от нищо земно. Сестрите единодушно я избрали за игумения на манастира. От момента на приемане на велика схима до последния ден на своя живот, ограждайки се с мълчание, устата и умът ѝ не спирали да призовават Иисусовото име, а ръката ѝ не пускала броеницата.

За да прогонва идващите помисли, понякога употребявала светена вода и често целувала малка иконичка на пресвета Богородица. След църковното правило се прибирала в килията и четяла светото Евангелие, Апостола, Псалтира, светоотеческа литература: творенията на св. Теофан Затворник, „Лествицата“, „Стремеж към съвършенство“ от св. Никодим Светогорец, ʺЦърковни слова“ на Авва Доротей, „Наръчна книга за духовен живот“ на св. Игнатий Брянчанинов.

Почти нищо не говорела за молитвения си живот. Имала огромен поменик от живи и починали, които поменавала ежедневно. Стараела се да е в мир с всички, със себе си, с Бога. Причастявала се на всеки две седмици и на всеки празник. Поставяла се по‐ниско от всички. Просела молитвите не само на духовни лица, но и на миряни. Била пример на истинско нестяжание, но това не ѝ пречело да дава милостиня. Често ходела из селото и посещавала бедни, болни, нещастни. Килията си никога не считала за свое притежание, а я наричала „стаята, в която спя“.

Веднъж, при тримирене вдигнала 40 градуса температура. Сестрите я молели да приеме вода с лекарство. Тя отказала: „Тялото ще боли, ще прегори малко и температурата ще отмине.“ На другия ден била без температура.

Винаги поучавала сестрите да не осъждат духовенството и архиереите на Църквата. Благоговеела пред величието на свещения сан: „За всяко нещо в живота, независимо дали сме монаси или миряни трябва да искаме тяхното благословение“.

До деветдесет и пет годишна възраст се трудела на манастирските послушания. Миела съдовете, плевяла в градината, подпирайки се на малко столче или коленичейки. ʺНали трябва да заслужа хляба си!ʺ – казвала.

Като избран Божий съсъд накрая преминала през най‐тежкото изпитание в живота си ‐ да не може да помръдне, а други да я обгрижват. Нито веднъж не изпаднала в униние или ропот. Казвала: „Слава Богу“ и „Бог така иска“. Както се и подвизавала, така се упокоила в Господа ‐ в смирение и с неспирна молитва в сърцето.

По „Жизнеописание на блаженопочившата незабравима наша майка схиигумения Евпраксия“, Девически манастир „Св. Четиридесет мъченици“, 2013 г.