В Църквата краят осмисля началото, а нашият благословен и обещан край е Христос Господ

Слово на Негово Високопреосвещенство митрополит Йован в деня на интронизацията му в Крушевско – Демирхисарска епархия

Точно преди 25 години, в проповедта на нашата архиерейска хиротония, казахме: „Моля събрания тук днес Божи народ да покаже единство във вярата, в Литургията и в Епископа, за да ми бъде винаги на съвест с такава решителност, до последния ми дъх, да работя за единството, както на Поместната Църква, така и на Църквата в цялата вселена.”[1] Относно първото, единството на нашата поместна църква с другите поместни църкви, Бог благослови то да се установи преди последния ни дъх, сега остава втората част от обещанието, дадено преди двадесет и пет години – да работим над единството на Църквата в цялата вселена.

Спомням си, че когато писахме това преди двадесет и пет години, първото, сега вече постигнато, единство изглеждаше твърде трудно за постигане, точно както днес, пак, изглежда твърде трудно за постигане единството на Църквата в цялата вселена, но именно това единство за Бога е най-важното, а за нас, сътворените същества, най-необходимото. Нека Бог ни помогне да не изпадаме в самодоволност нито като отделни личности, нито като Църква като цяло, защото така няма да можем да се наречем Църква.

Няма нищо, което да изразява по-ясно естеството на Църквата от нейното единство. Ако Бог е един в Троица и Той съществува точно така, ако има много поместни църкви и въпреки това Църквата е една, тъкмо защото има един Бог и едно е Неговото Тяло, което е Църквата, е нужно да се преодолеят всички разделения, които не са нито малки, нито незначителни.

Църквата е Църква Божия, защото винаги е отворена за другия. Така ни научи самият Господ, Който бидейки несътворен, заради нашето спасение прие върху себе си създаденото човешко тяло, да се покаже във всичко подобен на нас, хората, и с подобно подобното да обожи. Той стана наш сътелесник, за да отвори пътя към вечността за нас хората.

А какво е животът във вечността, освен непреставаща заедност, без разделения, без разколи, без самодоволност. Другият, ближният е нашето аз и заедно с него моето аз преминава в нашето ние. Ако си спомняме по-често това, а също – че без другия, който е в тялото Христово, в което се стремя да бъда и аз, тялото ще бъде непълно, а това означава несъвършено, тогава не остава друго заключение, освен че нашето спасение зависи от ближния ни.

Някои съвременни философи казват: „Моят ближен е моят ад“. За съжаление, за мнозина, вероятно повечето хора в света, в който живеем, съжителството с друг може да се превърне във врата към ада. За християните пък ближният е икона Божия, каквито сме и ние, така че без другия няма рай и за нас.

Казваме това, защото в наше време властва индивидуализмът, който се опитва да третира другия като обект за задоволяване на низки страсти. Възприемането на другия като врата към рая е християнска пълнота, живот на подвиг в този век и на блаженство във века, обещан ни от Христа, който ще ни бъде даден.

Днес, в деня на нашата интронизация, като Крушевски и Демирхисарски митрополит, ние специално отбелязваме безпокойството си от подчертаната индивидуализация в нашето общество, в което споделяме с другите предимно само общите страдания. Много малко са тези, които споделят с другите радостта, защото хората обикновено завиждат на нечия радост, а ние, когато сме радостни, се превъзнасяме над другите, което е фатално както за завистливия, така и за гордия.

Църквата е нашето бойно поле, където се учим да съжителстваме с другите във вечността. На тази арена ние се борим с другите, но се борим и със себе си. А победата над себе си е по-значима от победата над другите.

Именно към такава борба със себе си и благословена от Бога победа приканваме всички епархиоти в поверената ни днес света епархия. Някой ще възрази, как може тази епархия да е свята, когато в нея живеят грешни хора? Но тези грешници, от които първият съм аз, не искат да останат отделени от Бога във вечността. Затова се събрахме днес и ще се събираме още много пъти, за да благодарим на Бога за всичко, през което преминаваме в живота, добро или лошо, както ни е учил великият Златоуст — “Слава Богу за всичко!”. Често ще чувате това от моята уста, а много ще ме радва да го чувам и от вашата.

Това са думи на християнска зрялост, на тези, които са научили, че към възкресението има само един път, пътят на кръста. Ето този път, който всъщност е един единствен път, са избрали вашите предци от този славен град, не само за да стигнат самите те до възкресението, но с устрема си към възкресението да задължат и нас, техните наследници. За населението на един такъв малък град да има четири красиви градски църкви, а в околностите му няколко големи манастира, които са украшение за целия регион, е характерно за хора, които знаят стойността на кръста и на възкресението, което идва чрез него.

Всички, които съставляват тази епархия, Демирхисарския район, особено Кривогастанския край, са подчертано трудолюбиви. Но това, което особено ме радва, са хората, които обичат Църквата. Нека кажа веднага, още днес, че това не е достатъчно. Не е достатъчно да нямаш нищо против вярата и Църквата; в Църквата се учиш да живееш и съществуваш за Църквата, заради себе си, заради семейството си, заради ближните си. Никой друг не предоставя възможността за вечен живот. Живеейки в този свят, ние се сродяваме с болката, скръбта, въздишката, но нали за мен и за вас Христос дойде на земята, за да ни обещае, че хората трябва да наследят вечността, която дава смисъл на всички безсмислици, които преживяваме в този свят.

Умилението води хората към покаяние, а както е известно, покаянието е главната врата на Църквата. Чрез покаянието ние влизаме в Църквата, а тя е общност с Бога, но и общност на хората помежду им. В Църквата не сме сами, а с всички, с които заедно се причастяваме с единия Христос, който е същият и вчера, и днес, и утре. С Него се причастяваха вашите предци, с него се причастяваме и ние днес и бъдещите поколения ще се причастяват с Него. Той ни прави едно, както с тези преди нас, така и с тези след нас, особено с хората, с които живеем днес, с които споделяме залъка на деня. Ето защо, когато се причастяваме с Христа, ние спираме да живеем като индивиди, а заживяваме с цялата общност на Църквата и ние съставляваме тази общност.

Приемете това от първия ден на интронизацията на вашия епископ, защото то ще бъде омегата и алфата на нашия епископат в тази Богоспасаема епархия. Не казваме алфа и омега, а омега и алфа, защото в Църквата краят осмисля началото, а нашият благословен и обещан край е Христос Господ. Затова Го прославяме, молим Му се и се причастяваме с Него.

Бих искал в този тържествен момент, който е и представяне на работната програма на вашия архиерей, да се обърна към младите хора със смирен, но и обвързващ тон, да се извиня за грешките на нас, възрастните, да им кажа, че ако имахме правилен подход към тях със сигурност не биха напуснали родината и близките си. Заради тях, но и заради нас, Христос се разпна, за да може всички млади хора и живеещите във вярата, които се чувстват вечно млади, да живеят пълноценен църковен живот в Светите Тайнства и да пеят и славят името на Отца и Сина, и Светия Дух.

Нека не минава неделя или празник и ние да отсъстваме от църковната общност, освен, разбира се, когато това е оправдано. Не че без нас Църквата не може да се събере на Литургия, а защото без Литургията ние сме като трева, която съхне непрестанно, докато изсъхне напълно.

Участието в Литургията ни приобщава към Божия народ и затова Св. Максим Изповедник казва, че „ние сме част от Бога“. Съществуваме само когато сме част от Бога, иначе не съществуваме дори земният ни живот да е по-дълъг от сто години. Ако нашето съществуване е по-кратко от вечността, тогава то би било безсмислено.

А само Бог може да ни даде съществуване във вечността, защото само Той е вечен. На нас, хората, ни е даден живот, а вечността трябва да измолим. Ето защо е потребно, или по-добре казано е необходимо, да ходим на църква. Не само за да ни бъде добре на земята, на земята колкото по-близо сме до Бога, толкова повече изпитания ще имаме, но за да се приобщим към вечното битие, което като християни трябва да желаем с нескрито очакване.

От всичко казано по-горе вече можете да усетите основното, към което ще се придържаме в службата, която получаваме днес. Ние ще се придържаме към това, ще го възвестяваме, ще насърчаваме хората в тази епархия още в сегашното време да преминават към живота във вечността, в есхатона* и да не отделят есхатона от времето на земния живот.

За нас християните вечността започва във времето, тя не е краят на времето, а е напълно преплетена с времето, което, както всички знаете, е относително. С други думи, времето не съществува, съществува само вечността.

Ето, вашият епископ ще ви призовава към вечността, ако случайно заспите по пътя, той ще има смелостта, която му дава вашата свобода, да ви събуди, за да не напуснете пътя, който със сигурност води към единство с Бога.

Ваше Високопреосвещенство, Преспанско-Пелагонски митрополит и администратор на австралийско – новозеландски г. Петър, братя архиереи, братя свещенослужители, в този момент на обявяване на задълженията, които ни предстоят, аз ви моля да контролирате както правилността на нашата вяра, така и правилността на нашите действия. Епископът трябва да бъде пример, както в правата вяра, така и в делата. Епископът не е поставен да съблазнява, но е поставен да първенствува в добродетелите, с други думи, епископът не е поставен само да управлява, но и да поучава, да пробужда заспалите, да ги насочва към есхатона. Затова ви моля, братя архиереи, да ни помагате, защото чрез нашето единство Божият народ ще види и усети смисъла на единството, както с Бога, така и помежду си.

Благословението на Господа и Неговата милост да бъдат с хората в цялата тази Богоспасаема света епархия, но и в целия сътворен от Бога свят, през всичките дни на вашия живот, сега и винаги и во веки веков.

03 септември 2023 г                                                МИТРОПОЛИТ

Крушево – храм Св. Никола                          + Крушевски и Демирхисарски Йован

[1] https://poa-info.org/arhiepiskop/omilii/19980719.html

*Гръцката дума „τὸ ἔσχατον“– есхатон, от която произхожда понятието  „есхатология“, означава „край в Господа“ и се отнася за живота в бъдещия век.

Още снимки: https://mitropolija.com/2023/09/03/intronizacija-mitropolita-krusevskog-i-demirhisarskog-jovana/