С прекъсване нишката на земния живот душата влиза в отвъдния свят, където бива съдена на т.нар Частен Божий съд. Там се определя временно задгробната ѝ участ, до Второто Христово пришествие. Има два Божии съда: Частен и Всеобщ. Между тях съществуват следните разлики:
1). Частният съд става непосредствено след смъртта на всеки един човек поотделно. Съгласно думите на св. ап. Павел: На човеците е отредено да умрат един път, а след това – съд (Евр. 9:27), а Всеобщият съд ще се открие след свършека на тоя свят и ще обхване всички люде изведнъж – и живите, и възкресените мъртви.
2). Частният съд се извършва само над душата, защото тялото е погребано в това време и чака своето възкресяване. А Всеобщият съд ще се извърши и над душата, и над възкръсналото тяло, възсъединило се с нея, за да получи всякой заслуженото, според доброто или злото, което е извършил с тялото си (2 Кор. 5:10).
3). Частният съд продължава 40 дни, през които душите на грешните люде преминават през т.нар. митарства, дето демоните най-щателно разследват човешките грехове. А Всеобщият съд ще се поизнесе бързо, без разследване, защото пред Създателя на вселената няма тайни, а всичко е открито пред Неговите очи (Пс.138:15-16).
4). Частният съд определя временно задгробната участ на човека. За грешниците след този съд е възможно някакво подобрение на положението им по силата на заупокойните молитви на Църквата и поради милостините, извършвани в памет на починалите. А Всеобщият Божий съд определя навеки задгробната участ на човеците. Той е безапелационен.
Учението за Частния Божий съд е известно още на старозаветната Църква. Премъдрият Иисус, син Сирахов, пише: За Господа е лесно в смъртния ден да въздаде човеку според делата му;… при свършека на човека се откриват делата му (Сир. 11:26-27). Щом старозаветният мъдрец говори за въздаване всекиму в смъртния ден, ясно е, че той има предвид Частния, а не Всеобщия съд.
Загатната бегло в Стария Завет, истината за Страшния Божий съд е много добре разкрита в Новия Завет. Господ Иисус Христос е казал, че праведниците не минават през Частния съд, защото дяволът няма в какво да ги обвини (Йоан 14:30). Истина, истина ви казвам: който слуша словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен, и на съд не дохожда, а е минал от смърт към живот (Йоан 5:24).
Знаел е тези Господни думи св. апостол Павел, когато споделял с коринтяните: Желаем да напуснем тялото и да се приберем у Господа (2 Кор.5-8). Това прибиране у Господа става за праведниците веднага, след като душите им напуснат тялото. Същият апостол пише на филипяните: Желая да се освободя (от тялото – ск.м.) и да бъда с Христа, защото това е много по-добро (Филип. 1:23). Прекият смисъл на тези думи е следният: апостолът предпочита скорошната смърт пред продължителния живот, защото е уверен, че тя веднага ще съедини душата му с Христа и ще му донесе въжделеното блаженство още преди възкресението на мъртвите.
Адвентистите отричат Частния съд. Но неправилността на тяхното учение изведнъж проличава при съпоставянето му с вече приведените ап. Павлови думи: На човеците е отредено да умрат един път, а след това – съд (Евр. 9:27). Непосредственото следване на съда подир смъртта тук е толкова категорично, че не може под думата „съд“ да се разбира Страшният, или окончателен Христов съд. Последният ще стане в края на времената, а Частният съд се извършва непосредствено след смъртта на всекиго поотделно.
Не подхожда към Страшния Христов съд също, че човеците трябвало веднъж да умрат, за да бъдат съдени. Защото на Страшния съд ще се явят не само всички дотогава починали заедно с възкръсналите си тела, но и всички живи с изменените си тела (срв. 1 Кор. 15:51), понеже е ясно, че до момента на Страшния съд ще има живи човеци, които ще обитават земята и ще бъдат изненадани от внезапното Второ Христово пришествие. Св. ап. Павел описва това много точно: Умрелите в Христа ще възкръснат първом; после ние, останалите живи, заедно с тях ще бъдем грабнати на облаци, за да срещнем Господа във въздуха (1Сол. 4:16-17).
Как ще бъдат грабнати с физическите си тела живите на облаци, това апостолът обяснява много добре с думите: Ето, тайна ви казвам: всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим
изведнъж, в един миг, при последната тръба: ще затръби, и мъртвите ще възкръснат нетленни, а ние ще се изменим; защото това тленното (тяло) трябва да се облече в нетление, а това смъртното – да се облече в безсмъртие (1Кор. 15:51-53).
И случаят с разкаялия се разбойник, разпнат отдясно на Христа, също говори за преминаване от смърт към живот в отвъдния свят, преди Страшния и Окончателен последен съд. С какви думи се обръща се обръща Спасителят към разбойника? Той не му казва: „Задето се покая и повярва в Мене, Аз ще ти отредя след много и много години при Моето Второ пришествие прекрасно място в Царството небесно“, а напротив, уверява с кратки и категорични думи, че ще го въведе в мястото на вечното блаженство веднага след смъртта му: Днес ще бъдеш с Мен в рая (Лука 23:43).
Свети апостол Петър също свидетелства за Частния Божий съд, когато провежда паралел между съгрешилите човеци и падналите ангели. За последните той пише, че Бог ги сгромолясал в ада, свързал ги с веригите на мрака (разбира се, след като ги осъдил като заслужаващи такава участ) и ги предал да бъдат пазени за съд (2 Петр. 2:4), т.е. за Страшния съд, за деня на великия ден, по думите на св. ап. Юда (ст.6).
След като е казал това за предварително осъдените демони, св. ап. Петър минава на темата за съдбата на човеците. Разграничавайки праведниците от грешниците, той изрича многознаменателните думи: Господ знае как да избавя благочестивите от напасти, а неправедниците да държи в мъки за съдния ден (2 Петър 2:9). Как и къде държи в мъки, не е изрично казано, но ясно е, че ги държи в мъки не в тукашния, временния живот, дето нечестивците, обикновено, добре се нареждат и добруват до смъртта си (Пс. 72:3-4), а в ада, който е място на мъките.
Паралелът между демоните и неправедниците е удивителен и показателен. Участта на едните и на другите е сходна. Още преди да е настъпил страшният съден ден, както падналите ангели, така и умрелите в нечестие човеци са осъдени вече на предварителен тъмничен затвор и на известни предварителни мъки. Тази временна тъмница и тези временни отвъдни мъки, преди вечните мъки, са именно дело на Частния Божий съд.
И ето, според словото Божие, душите след отделянето им от телата, не пребивават в някакво неопределено състояние, нито спят, както си мислят адвентистите, а получават на Частния съд временната си присъда съобразно духовно-нравственото си състояние. Частният съд над грешниците се извършва (казано на земен език) в продължение на 40 дни. Това е време на разследване, на изпитване на съвестта с цел всеки да види подробно както своите тежки прегрешения пред Бога, така и ужасите, които сам си е приготвил с греховните си дела на земята. Бог, като Всезнаещ, би могъл в един миг да определи задгробната участ на всеки човек. Но Той допуска подробното разследване на човешките дела – както добре изяснява това св. Василий Велики – за да не бъде Неговият съд насилствен; … а и човекът, виждайки делата си, обявени ясно, да потвърди сам при наказанието си праведността на Божия съд, като се съгласи, че наказанието му е наложено съвсем справедливо. При помилването пък да види, че прошка му е дадена по закон и ред.
Частният съд е израз не само на Божията строгост, но и на Божията милост. Като неокончателен, той дава възможност на покойника да се ползва от заупокойните молитви и приношения на Църквата, както и от милостините, правени в негова памет за облекчаване на задгробната му участ.
Верни на Словото Божие, светите отци учели точно така за Частния и Всеобщия Божий съд.
Свети Йоан Златоуст говори: „Никой от живеещите на земята, ако не е получил прошка за греховете си, след преминаването си в бъдещия живот не може да избегне разследването за тях. Но както тук престъпниците се довеждат от тъмниците на съд в окови, тъй и след излизането от този живот всички грешни души ще бъдат доведени на съд, обременени от различни греховни вериги“.
Тук светият проповедник говори за предварителния разпит, предшестващ осъждането. Като последица от това съдебно разследване престъпниците се оковават във вериги и се заключват в тъмница. Всичко това обаче е временно, докато се открие Страшният Божий съд, който ще се произнесе окончателно над виновните. На Частния съд окованите във вериги престъпници ще се извеждат под стража от тъмницата, дето са били временно задържани. Разпитът става при минаването през така наречените митарства, за които ще говорим по-нататък. След като се установи виновността на душата, тя бива лишена от свобода и, окована във вериги (това са веригите на собствените ѝ грехове), бива хвърлена в тъмница, дето тя се мъчи и с трепет очаква окончателната си присъда (Петр. 2:9).
Блажени Августин нарича справедливо „вярването, че душите биват съдени веднага щом излязат от телата, преди да се явят на онзи (Страшен) съд, дето те ще бъдат съдени с възкръсналите си тела“.
От разпити по митарствата биват пощадени, както вече отбелязахме това, само праведниците. Св. Киприан Картагенски пише, че душите на благочестивите след напускането на тялото пребъдват с Христа, с Него започват да царуват, облечени в бели одеяния и се готвят за съвършената слава. Те са в мястото на вечността и са издигнати над всяка печал и скръб.
„Аз бих искал да знам – казал някой на св. Григорий Двоеслов – дали се пренасят още сега на небето душите на праведниците, преди възкръсването на телата“. Св. Григорий отговорил: „Това не може да се каже за всички праведници… Защото съществуват души на праведници, които са отделени от Царството небесно на известни разстояния. Такова отделяне какво друго показва, освен недостиг на съвършена праведност! Но е ясно като бял ден, че душите на съвършените праведници се приемат в обителите на Царството небесно веднага след отделянето им от тялото“.
Мнозина са виждали как души на светци, обкръжени от ангели, са се издигали към небето веднага след настъпването на смъртта. В житието на св. Серафим Саровски четем за следния случай. Когато дивната праведница и голяма подвижница Елена Мантурова напуснала земния живот, всички наоколо плачели безутешно за нея. А св. Серафим казвал: „Нищо не разбират! Плачат!…А ако бяха видели душата ѝ как летеше! Като птица хвръкна! Херувимите и серафимите ѝ направиха път да мине! Тя се удостои като дева да стои недалеч от Св. Троица!“.
Напразно адвентистите и някои други сектанти отричат учението за Частния Божий съд. Те не могат да представят никакво убедително свидетелство в полза на своето становище. За нас, православните, учението за Частния съд не само има своите твърди основи в Свещеното Писание, но то отговаря и на здравия човешки разум. Последният се пита: къде пребивават душите на починалите в промеждутъка от време между смъртта и деня, когато ще се открие Страшният съд? На небето или в ада? Но как може да им се определи една или друга участ, без да бъдат съдени? Или пък те са в някакво трето и неизяснено положение? Но за такова трето положение няма никакъв намек в словото Божие! В какво състояние са тези души? В безсъзнателно ли? Ала как е възможно да се допусне, че душата може да бъде отвъд в безсъзнателно състояние, когато тя по природа е съзнаваща себе си и без такова съзнание не би била разумна душа!
Адвентистите мислят, че душите прекарвали в сън до Второто Христово пришествие, но това се опровергава от Откровението, където четем, че душите на закланите за словото Божие, намиращи се под небесния жертвеник, викат с висок глас: „Докога, Владико Светий и Истинний, не ще съдиш и не ще въздаваш за нашата кръв на ония, които живеят на земята?“ (Откр.6:9-10).
И в разказа за богаташа и за бедния Лазар богаташът не спи, а разговаря с Авраама (Лука 16:24-31).
Тези ясни свидетелства на Свещеното Писание се претълкуват изопачено от адвентистите, но и с това адвентизмът не се спасява от вътрешни противоречия. Защото пита се: какъв е смисълът на това – покойниците да прекарват времето до Второто пришествие в дълбок и непробуден сън, в безсъзнателно състояние? Щом душите спят, те не могат нито да се радват, нито да скърбят. Но тогава, противно на вечната Си справедливост, Творецът вместо да въздаде всекиму според делата (Рим. 2:6; Откр. 2:23), изравнява добрите и злите, като на всички дава „блажен покой“ и дълбок сън до Второто пришествие, когато според адвентистите, вместо да бъдат наказани, нечестивците ще бъдат окончателно унищожени. В такъв случай кога ще получат те полагащото им се наказание (Марк. 9:42-48). Всъщност унищожаването ще се окажа благодеяние за тях!
Специално за праведните души ще кажем думите на митрополит Стефан Яворски: „Да се лишават за дълго време починалите в Христа от блажено въздаяние не позволява самата Божия правда. Господ Бог говори: „Заплатата на наемника не бива да остава у тебе до сутринта“ (Лев.19:13). Щом Господ е заповядал да плащаме навреме заплатата и не оставяме възнаграждаването до сутринта, то как може Сам Той да задържи наградата на Своите светии до свършека на света? Надеждата, която дълго не се осъществява, довежда до мъка. Така също и желанието, което не се изпълнява, теготи душата. По този начин, ако душите на благочестивите веднага след напускането на тялото не получават желаното блаженство, те понасят мъка и тегота, и при това без всякаква вина! Тогава и Апостолът напразно е желаел по-скоро да се освободи и да бъде с Христа (Фил.1:23)“.
Ако пък ни се възрази, че душите на праведниците прекарвали зад гроба в сънно състояние, поради което не изпитвали никаква тегота, ще кажем: но тогава те, като не изпитват ни радост, ни тегота, са като умрели и не могат никак да се проявяват подобно на живите и дейни хора. А как тогава на Преображението Господне се явили от отвъдния свят древните велики пророци Мойсей и Илия? Те застанали от двете страни на Христа и разговаряли с него за предстоящата Му смърт в Йерусалим (Лука 9:31).
Адвентистите възразяват, че Мойсей и Илия правели изключение като редки праведници. Но ето че в Откровението се говори не за изключителни праведници, които са малко на брой, а за безбройно множество вярващи, служещи Богу денем и нощем на небето. За тях Тайновидецът пише: „… Ето голямо множество народ, което никой не можеше да преброи… Те стояха пред престола и пред Агнеца, облечени в бели дрехи и с палмови вейки в ръце. И възклицаваха с висок глас, думайки: „Спасението дължим на нашия Бог, Който седи на престола, и на Агнеца“ (Откр. 7:9-10). Спасените са облечени в бели дрехи и чакат да получат обещаното щедро възмездие, когато Бог ще се всели в тях и се отрие всяка сълза от очите им (Откр. 7:9-17). Последните глаголи в бъдеще време говорят ясно, че предстои допълване блаженството на блажените. Това ще стане след окончателния Божий съд.
И тъй, душите на праведниците не спят, а славят Бога на небесата и помагат на намиращите се в скърби хора по земята. Това знаем от хилядите повтарящи се до днес примери на явяващи се светци в помощ на призоваващите ги с вяра християни. Само чудесата на св. Николай Мирликийски, извършени от него след като бил напуснал земния си живот, са достатъчни, за да оборят лъжеучението на адвентистите.
Не спят и грешниците след напускането на този свят, а се мъчат в пламъците на своите непрекъснати угризения, очаквайки окончателната си присъда на Страшния съд. Всички покойници са будни и чувстват: едни – радостта на своята избава от земните скърби, а други – ужасите на започналите вече адски мъчения.
Това учение на светата Православна Църква е ясно изразено в „Православно изповедание на вярата“, дето четем: „Душите на праведните, макар и да се намират на небесата,… не получават до последния Съд съвършена награда, а също така и душите на осъдените не търпят пълно наказание, но след последния Съд душите заедно с телата си ще получат окончателно или венец на славата, или наказание“ (Отговор на въпрос 68).
Още при агонията разни видения от отвъдния свят започват да посещават умиращите. Докато праведните виждат в тия минути Ангели и прославени светци отминали преди тях отвъд и идващи им на помощ, грешниците се разтреперват ужасени от внезапно появили се демони, които до този момент старателно са се криели и са разпространявали пагубната лъжа, че не съществуват никакви тъмни зли сили.
Св. Ефрем Сирин, познаващ добре тайните на духовния живот, твърде живо описва както предсмъртните мъчения и грозни видения на умиращите грешници, така и съдбата на душите след изпускането на последния дъх. За предсмъртните мъки той казва: „Когато наближава последният час, явяват се Ангели, които взимат душата, за да я представят пред Божието съдилище. Щом ги видят да се приближават, бедният човек – бил той дори цар или властелин – цял се разтърсва като от земетресение, цял се разтреперва като лист духан от вятъра, гърчи се като птичка в ръцете на ловец, цял се вцепенява, изумява, като гледа страшните сили и вижда съвсем нови за себе си лица, каквито не е виждал преди това…“. В тия предсмъртни видения за нечестивците настъпва смъртта. Какво става тогава? Св. Ефрем обяснява това, рисувайки първите сцени, развиващи се в отвъдния свят: „Ангелите взимат душата и политват нагоре във въздуха, дето стоят началствата и властите, т.е. светоуправниците на тъмнината, поднебесните духове на злобата (Еф. 6:12). Тези наши зли врагове, които са били тук за нас съблазнители и са записвали лошите ни дела, там се превръщат в наши обвинители. Те посрещат възнасяната душа по пътя ѝ, разследват я и изброяват по списъците си нейните грехове на младостта и старостта, волни и неволни, извършени с дело, слово и мисъл. О, какъв страх, какъв трепет изпитва тогава бедната душа! Неописуема е злочестината, която тя усеща тогава от безбройното множество неприятели, които е обкръжават и оклеветяват, като не ѝ дават да се издигне нагоре към небето, да влезе в страната на живота и да се засели в светлината на вечно живите“.
Според св. Кирил Александрийски, който описва същите страшни картини при разделянето на душата от тялото, агонизиращият грешник търси защита от Божиите Ангели, но те макар да взимат душата му на крилете си, не могат да я избавят от въздушните митарства, дето демоните ѝ преграждат пътя към Царството небесно.
Много живо и драматично е описано ходенето на душата по митарствата в житието на преп. Василий Нови. Неговата всепредана послушница и служителка блажената Теодора след своята праведна кончина се явила в откровение на преп. Григорий, ученик на св. Василий, и му разкрила много тайнствени неща във връзка с пътя, по който е минала след разделянето си от тялото. Веднага подир издъхването си тя видяла учудена своето безжизнено тяло да лежи бездушно и неподвижно като някаква съблечена дреха. Явили се Ангели и бесове. Тъмните сили взели да викат: „Много грехове има тая душа!“. Но Ангелите започнали да търсят добрите ѝ дела и намерили много такива: нахранване на гладни, напояване на жадни, обличане на бедни, приемане на странници, посещаване на болни и затворници, усърдно ходене в църква, съсредоточено слушане на църковното пеене и четене, благоговейно целуване на светите икони, домашни молитви, пост, правене на поклони, нощни бдения, покайно въздишане пред Бога, плач за греховете си, отказване от пороците и вършене на противоположните им добродетели, претърпяване на обиди и забележки, прощаване на враговете, отвръщане на злото с добро и на проклятията – с благословия, себесмиряване, състрадание на намиращи се в беда, утешаване на плачещите, притичване на помощ на нуждаещите се, отклоняване на очите от греховни картини, удържане на езика от лоши думи и пр.
С тия добри дела Ангелите повели душата на блажена Теодора по митарствата. По молитвите на великия своя благодетел и старец св. Василий Нови и с помощта на добрите си дела тя минала, макар и с много страх, всички митарства и получила милост от Господа.
+ + +
Много свети Отци са говорили за митарствата. Повествованията им се различават в подробностите, но същината е една.
Св. Макарий Велики пише: „Когато човешката душа излиза от тялото, извършва се някакво велико тайнство. Ако тя е провинена в грехове, дохождат пълчища демони…, взимат тая душа и я отвеждат в своята област. Никой не бива да се чуди на това. Защото ако душата в този живот им се е подчинявала и е била тяхна робиня, толкова повече те ще я задържат в своя власт, когато тя излезе от света… А при светите Божии раби още сега пребъдват Ангели и свети духове ги обкръжават и пазят, а когато душите им излизат от тялото, ангелските множества ги приемат в своята област, в чистия живот и по такъв начин ги довеждат при Господа“.
На друго място св. Макарий Велики казва: „Както събирачите на данъци, седнали на тесни проходи, спират и обследват повинните, така и демоните наблюдават и задържат душите. И ако душите не са се очистили напълно, то при излизането си от тялото те не получават позволение да влязат в небесните обители и да застанат пред своя Господар (Бога), но се водят и разпитват от въздушните демони. Които човеци пък са още в плът, те могат при труд и велики усилия все още да придобият свише благодат от Господа. И те, заедно с достигналите успокоение за добродетелния си живот, ще отидат при Господа, както Сам Той е обещал: „Дето съм Аз, там ще бъде и Моят служител“ (Йоан 12:26) и ще царуват в безконечни векове с Отца и Сина и Светия Дух“.
У св. Йоан Златоуст четем: „Сегашният живот е време на подвизаване, след смъртта идва съд и наказание“.
Св. Григорий Богослов пише: „По-добре е тук да бъдем подлагани на вразумление и очистване, отколкото да търпим разследване там, когато ще настъпи времето за наказание, а не за очистване… Бог е ограничил времето на деятелния живот с тукашното ни пребиваване, а тамошния живот е определил за разследване на извършеното тук“.
Блажени Йоан Милостиви казвал: „Когато душата излезе от тялото и иска да литне към небесата, срещат я множество бесове и я спират за разни грехове: ярост, завист, измами, гняв, клевета, гордост, безсрамни думи, непокорство, лихварство, сребролюбие, пиянство, злопаметство, магия, сплетни, преяждане, омраза, убийства, кражби, жестокост, блудства и прелюбодейства. Когато тази окаяна душа отива от земята към небето, тя е заобиколена от св. Ангели, но те не ѝ помагат. Сама душата трябва да даде отговор със своето покаяние и особено със своите милостини. Защото ако за някой грях не се е покаяла поради забравяне, тя може да се избави чрез милосърдните си дела от насилието на бесовските митарства“.
Дори големи праведници са се бояли преди смъртта си от изпитването на митарствата. Затова са поръчвали на оставащите след тях живи събратя да се молят усърдно за душите им.
Така например св. Митрофан Воронежки при напускането на този свят с ревностна молба се обръщал както към свещенослужителите, така и към своите пасоми да се молят усърдно за него и в завещанието си е написал следното: „Да се извършват за мене Божествени литургии във всички църкви на град Воронеж и да се чете Псалтир 40 дни“. Той определил кому какво да се даде за този труд от оставащите след смъртта му лични негови средства.
Страшната картина на митарствата и на Частния Божий съд намира някакво смекчаване в утешителните разсъждения на св. Йоан Дамаскин, който пише: „Като благ, Бог ще спаси създанието на Своите ръце, с изключение на ония, които явно принадлежат към числото на отхвърлените, потъпкали правилната вяра и при които лявата страна на везните твърде много натежава в сравнение с дясната. Богопросветените мъже твърдят, че подир последното издихание човешките дела се мерят на везни (образно казано – в ск.м.), и то така:
- Ако дясната страна тежи много повече от лявата, такъв човек ще предаде духа си на благите Ангели.
- Ако едната и другата страна са в равновесие, тогава без съмнение побеждава Божието човеколюбие.
- Ако се наклони тежестта към лявата страна, но не много, Божието милосърдие и тогава възпълва недостига от (от добри дела – в ск.м.). – Това са трите Божествени съдопроизводства на Всевишния: правосъдното, човеколюбивото и преблагото.
- Ако пък злите дела покажат преголям превес на лявата страна, тогава Съдещият правилно определя съответно съдбата на осъдения – и това е най-правосъдният съд“.
Най-ужасното наказание за такива люде ще бъде това да видят как Бог отвръща благото Си лице от тях. Това изтъква св. Йоан Златоуст с думите: „От геената ние трябва да се боим не толкова поради неугасимия огън, страшните наказания и безкрайните мъчения, колкото затова, че оскърбяваме преблагия Господ и ставаме недостойни за Неговото благоволение Така също и към Царството небесно трябва да се стремим, водени от любов към Бога за да се наслаждаваме на Неговата благодат. Както благоволението на човеколюбивия наш Господ към нас е по-въжделено от Царството небесно, така и лишаването от Неговото благоволение е по-страшно от геената“.
В много църковни песнопения и молитви е залегнало учението за митарствата. В „Последованието на излизането на душата от тялото“ четем: „Помилвайте ме, Ангели всесветли, и избавете ме от митарствата …, защото нямам добри дела (Канон, песен VII, тропар 2). А в Молебния канон към Ангела пазител е казано: „Целия си живот прекарах в суета и ето ме пред края. Моля те, Пазителю мой, бъди ми защитник и непобедим съратник, когато минавам митарствата на свирепия княз на този свят“ (Песен IX, тропар 3). В молитвата пък след 4-та катизма на Псалтира се съдържат следните мисли: „Когато се разлъча от тялото, предстои ми да мина през страшно и грозно място. Множество мрачни, безчовечни демони ще ме посрещнат, а не ще има кой да ми помогне, нито да ме избави!“
Макар в Библията да не е изрично упоменато учението за митарствата, дошло до нас по пътя на Свещеното Предание, това учение не противоречи на Свещеното Писание, а е в пълно съгласие с него. От факта, че светите отци от IV век, а и по-раншните от тях, го споменават, ясно проличава апостолският му произход. Едно сравняване на учението за митарствата със словото Божие ще ни увери в пълното съгласие на Свещеното Предание и Свещеното Писание по този въпрос. Ето доказателствата за това:
- Според учението за митарствата Ангели и демони се явяват при умиращия. Това казва и Сам Спасителят: „Умря сиромахът и занесоха го Ангелите в лоното Авраамово“ (Лука 16:22). В притчата за безумния богаташ четем думите на Господа отправени към него: „Безумнико, нощес ще ти поискат (истяжут– по славянския превод) душата!“ (Лука 16:20). Думата „истяжутъ“значи: ще разследват, ще измъчват, ще разпитват душата ти. Тъкмо това е ролята на демоните, стоящи по разните митарства. „Духовете на злобата“ (Еф. 6:12) гледат още през тоя живот да ни уловят в своите примки, за да изпълняваме волята им (2Тим.2:26). Тия кръвожадни лъвове, които обикалят и търсят кого да глътнат (1Петр.5:8), се стараят в злобата си да не изпуснат най-удобния момент – смъртният час на човека, за да грабнат душата му в своя власт!
- Според учението за митарствата излязлата от тялото душа поема към небето през въздушните пространства, дето бива посрещната от бесовете. И словото Божие говори, че сатаната и ангелите му след възгордяването си не пребивават вече на небето, а са свалени на земята, дето мамят цялата вселена (Откр.12:7–9). Те пълнят въздушното пространство. Затова са наречени „поднебесни духове на злобата“ (Eф.6:12), а началникът им е назован „княз на въздушната власт“ (Eф.2:2).
- Учението за митарствата представя бесовете като жестоки съдебни следователи, които спират душата по пътя ѝ към небето, щом намерят в нея неоплакани и неизповядани грехове. „Твърде естествена е – казва митрополит Макарий – такава дейност за духовете на злобата. Те не могат да не знаят и да не помнят всички наши грехове, не могат да не употребяват всички усилия, за да ни осъдят, щом по учението на Свещеното Писание те са постоянните наши изкусители и съучастници във всички наши беззакония (1 Сол.3-5; 1Иоан.3–8) и се стремят към една -цел – да ни лишат от вечното спасение (Лука 8-12; 1Петр.-5-8). Също така е естествена и описаната дейност на добрите Ангели, които като наши наставници… и ръководители към вечното спасение (Евр.1:14) без съмнение знаят нашите добри дела и съобразно с любовта си не могат да не съдействат за нашето оправдаване.
- Според учението за митарствата Бог не извършва Сам и непосредствено Частния съд, а си служи не само с Ангелите като Свои верни служители, а и с демоните, които стават неволни оръдия на Божието правосъдие. Но и Свещеното Писание свидетелства, че преди Страшния съд Господ ще изпрати „Ангелите Си и ще съберат от царството Му всички съблазни и ония, които вършат беззакония, и ще ги хвърлят в огнената пещ“ (Мат. 13:41-42). Разбира се, нищо не става без Бога и без светата Му воля. Като вездесъщ Той присъства на Частния съд и Негово е последното решение както на Частния, така и на Всеобщия съд.
- Такова е накратко православното учение за митарствата, изразяващо по достъпен начин със средствата на човешкия език неизразимите тайнствени изживявания на душата при преминаването ѝ в отвъдния мир, който – нека добре да запомним това – не е материален! „Трябва да отбележим – пише митрополит Макарий, – че за нас, облечените в плът човеци, са неизбежни сетивните и човекообразни черти при изобразяването на предметите от духовния свят; по същата причина те са допустими и в учението за митарствата, през които минава човешката душа след разлъчването ѝ от тялото… Наставлението, което един Ангел отправил към преподобни Макарий Александрийски, когато последният започвал своето слово за митарствата, било следното: „Земните понятия приемай тук като най-слабо изображение на небесните!“ Ние трябва да си представяме митарствата не в грубо материален смисъл, а доколкото ни е възможно – в духовен смисъл“.
- Поуката от така предаденото църковно учение за митарствата е ясна: живей така, че да не даваш на демоните материал да те обвиняват на Частния Божий съд! Покай се за всичките си грехове, докато е време, за да преминеш безбедно след смъртта си покрай въздушните духове на злобата и като разкаялия се разбойник да се удостоиш с влизане в Рая!
Архимандрит Серафим Алексиев. Беседи за живота след живота. София, 2009 г.