Духовното не гасне

„Духовното не гасне… Ще има монаси, ще има храмове, ще има манастири до Второто Пришествие, до свършека на света. Оптимист съм, напълно. Стадото ще бъде малко, както казва свети Лука Кримски, но то ще бъде ценно пред Бога, защото ще е издържало много изпити.“

Монахиня Валентина

Монахиня Валентина, дълги години игумения на Калоферския девически манастир “Св. Въведение Богородично”, бе удивителен мисионер, който отдаде 60 г. от живота си в служба на Бога. 30 години тя ръководи Неделното училище към манастира и остави дълбока следа в историята на родната ни църква със своите бележити трудове – близо 60 книги, сред които петнайсетте тома за българските духовници- изповедници на вярата в най-ново време, за мъченичеството и подвижничеството за Христа по българските земи, вероучителни книги за деца и юноши, 4 тома жития на светии за деца, стихове, есета, книги за монашеството. По повод 4 години от нейната кончина публикуваме две интервюта с нея, поместени във в. „Марица“.

Интервю в навечерието на Рождество Христово, 2014 г.

Идва светъл празник – Рождество Христово. Успява ли българинът да отдели духовната от трапезната радост по празниците?

– Много трудно е вярата да се пребори с материалното. Трябва просвета, но нашите политици не искат да го сторят, затова сме в това трагично положение. Но не съм обезверена, убедена съм, че малцинството, което е при истината, при Бога е мнозинство. В случая не се брои с цифри. Само духовното може да издърпа българите от ямата, в която се намират.

Всъщност има четири категории хора с различен поглед към празника. Хората  с вяра и с чисти сърца усещат със сърцето си празника, правят го духовно, с молитва, с пост и причастие, както изисква Църквата. Те са малцинство у нас, за жалост. За мен обаче точно тези чисти хора са мнозинство, защото не броим с цифри, а с истина. А истината на това духовно малцинство е божествена, непобедима. А другите, хората на материалното, които са много на брой, са всъщност малцинство, защото са в мрака на заблуди – пари, зловерие, кривоверие. Трапезната радост измества духовната по Рождество. Ала важното е, че всички празнуват Рождество Христово – един на трапеза, друг в църква. Това ме прави оптимист.

Най-голямата ми радост и надежда са децата.  Да видиш как дете слави Бога, как пее за новородения Богомладенец, както на празника на Неделното училище – това е истинско щастие, един от най-щастливите ми моменти. Неслучайно много хора от публиката се просълзиха.

Как обаче крехките детски души да се предпазят от рисковете на модерните технологии?

– Вярата се убива още в детска възраст – чрез телевизия, интернет. Показва се грехът, на който всеки е по-склонен да подражава. Пътят към истината е труден, защото е изкачване нагоре. Телевизията си остава училище за грях, за съжаление. Дълг на родителите и учителите е да ги предпази. Впрочем ние в манастира нямаме телевизор, но съм наясно какво дават от екрана. Съветвам  децата да гледат научни филми, нещо полезно, а не престъпления и грехове, на които ще подражават. В манастира нямаме и интернет, но той е мощно и нелошо средство, зависи кой и как го ползва.

На всичко отгоре организират на децата американски, сектантски празници, в които няма нищо православно. У нас се заражда неоезичеството, като започнеш от кукерите. Търсят се външни ефекти, развлечение. Всичко днес се материализира, което е печално.

Има ли млади жени сред монахините в манастира?

– Седем са монахините в манастира, има и млади сред тях. Проблемът е в това, че вече има хубави манастири и църкви, има възраждане, но то е някак външно. Има вяра, но младите не отиват в манастир, не се женят, живеят сами – няма просвета, няма вероучение. А манастирите ни имат нужда от хора. Вината за липсата на православно обучение си остава на политици, законници, водачи на народа, които не искат просвета. Като е сляп човекът, може да го водиш, където искаш. Има обаче малко ядро, което наричам мнозинство, точно то е опора на българския дух.

Това, че носите ген на известния възрожденец Васил Друмев, помага ли ви?

– Не мога да докажа, че съм потомка на Васил Друмев, въпреки че родът ми е голям, от един край сме, усещаме вътрешна близост. С един от потомците на Друмевия род от Добрич правим изследвания. Физическото родство не е най-същественото. Важното е да бъдем роднина по дух на митрополит Климент, който каза: Има православие, има България, няма православие, няма България. А сега проповядват икуменизъм – всички религии били прави. Не е така, истината присъства на едно място, навсякъде другаде е подправена  в човешкия ум.

Колко време ви отне книгата за свещениците, станали жертва на вярата?

– 7 години и половина обикалях, събирах сведения, завърших този труд от 15 тома, които обхващат 635 свещеници, от които 103 са убити жестоко, най-вече след 9. IX. 1944 г. Останалите са страдали по затвори, лагери, интернирани, тормозени. Не политизирам,  не  раздавам присъди, във всяка власт има добри и лоши хора. Не съдя нито мъчителите, нито убийците – тях дори повече ги обичам и жаля, защото са нещастни.

Открих великани по дух български духовници. В  период, когато се отричаше вярата и църквата, духовното небе на църквата ни се осия от светии. Има случай, когато свещеник питал: Защо ме мъчите? Заради расото,  отвърнал мъчителят. Покъртителен е разказът за отец Йордан от Поибрене, разпънат на кръст от млади комунисти. За да му се подиграят, забиват в дланите и ходилата му гвоздеи, а на третия ден го доубиват с камъни. Сред убитите има митрополит – Борис Неврокопски, има архимандрити, монаси, протосингели. Църкви са били превърнати в складове, в обори. Срещала съм се с убийци и гонители на свещеници и те ми казват: Направихме голяма глупост, унищожихме интелектуалния и духовен елит на нацията!

Добре че вече това е минало, доста църкви са реставрирани. Това е доказателство, че българският дух е жив. Може да се лута, но е жив.

Опасността от радикален ислям не се ли дължи на това, че християнската ни вяра не е достатъчно силна?

– Най-грубата грешка на нашето съвремие е заблудата. Нашата Православна вяра е непобедима, неунищожима сила, но не я познаваме. Напротив, тя е унижавана, по медиите са атакувани православните владици и свещеници. Бяха отправени атаки и срещу мен, която с цялото си сърце и душа служа на църквата, 55 години не съм излязла от манастира. И мен се опитаха се да очернят. Писанията за монахиня Възкресия бяха измислици, непроверени неща. Целта е да няма Православие и монашество. За мен писа човек, който не ме познава. Целта беше да се очерни вярата, аз бях просто обект. Моля се Бог да не наказва такива хора, жертви на върховно невежество.

Как образован човек като вас, при това човек на точните науки, решава да се отдаде на духовното?

– Монашеството е много специфично призвание, вътрешен подтик за всеотдайно служение на Бога. Благодарим на Бога, че ни го е дал. Човек няма нищо свое, със свои сили нищо добро не може да направи, ако Бог не му го даде.

Постъпих в манастира преди 55 г. , точно в атеистичния период на страната. Преди това преподавах математика, обичах си много професията, нямах никакви лични драми. Всички познати останаха като гръмнати, помислиха, че не съм наред с ума. Усетих вътрешен подтик всеотдайно да служа на нещо неземно, хубаво, което обещава вечност. Всички земни неща, колкото да са хубави, свършват до гроба. Докато вечните обещават живот в отвъдния свят, във вечността. Бях щастлива от моя избор, но не ме разбраха. Мои колеги дори се чудеха как съм се погребала.

В тази затворена среда в подножието на величествения Балкан развих интелекта си, станах писател, историк, написах над 40 книги. Математиката ми помага да водя добро счетоводство на манастира. Получих възможност да се уединя. Истините се раждат в сърцето на човека, но и в уединение, не може в шума да прозреш високите истини. Българинът е залят с  информация за това какво става във всяка точка на света. Не знае обаче какво става вътре в самия него.

А историята на монашеството показва, че в пустините е духовният университет, където отшелниците стигат до най-възвишените истини. Бог е създал човека хармонично, но грехът го е отдалечил и го е направил земен. А милостивият Бог му е оставил този дар, пак да копнее за завръщане при духовното, извисеното.

Толкова деца сте обучила, не ви ли е обземало съжаление, че нямате свое?

– Аз съм много богата и щастлива, имам най-много деца. Хората имат по едно, най-много три, моите са над хиляда. Толкова са минали през Неделното училище за 25 години. Вече имаме 10 деца на първите ученици в Неделното училище.

Някога не сте ли съжалявала, че не можете да обуете токчета, да облечете елегантна рокля?

– Светският човек не може да разбере това чувство. Гледах красивата си абитуриентска рокля и си казвам: защо да се привързвам към нея, тя утре ще избелее и ще я хвърля. Търсех нещо, което не вехтее, не се унищожава, и го намерих в монашеството. Това е дар божи, за който безкрайно благодаря. Това не става насила, а с подтик отвътре.

Твърдите, че не Ви е страх от смъртта?

– Всеки го е страх от смъртта, но не бива. Смъртта е преход, мост към истинския, вечния живот. Тук и 200 години да живееш, пак пътят ти ще свърши. Всичко земно е относително, временно, преходно. А човек копнее за непреходност, вечност. Смъртта е необходимост – трябва да умре тялото, за да се отдели духът и да отиде в отечеството си небесно, откъдето е дошъл. Това е голяма милост Божия.

Интервю по повод Възкресение Христово, публикувано на 02.05.2016 г.

Успява ли този най-свят за християните празник да запълни духовната празнина в живота ни? И да ни върне вярата в доброто?

– Разбира се, без всякакво съмнение. Христос възкръсва, злото е безсилно, ние сме вечни. Желая на всички да празнуват, да са добри, да се обичаме като чеда на един небесен баща. За да се поздравим на светлия празник с двете най-хубави думи: Христос Воскресе! Това е златният ключ за безсмъртието.

Христос е въплътен Бог. Той прие човешка плът, за да научи хората да обичат и да изкупи греха на човечеството. За това свидетелства фактът, че след погребението Иисус не се разпадна в гроба както всички човеци, а възкръсна на третия ден. А всички ние сме образ и подобие Божие, искрица от Божия дух. Затова и ние ще възкръснем за вечен живот. Затова празникът на Иисус Светото Възкресение се нарича Велик ден – тържеството на този празник преобразява човешките души. Дори в тези, които не са просветени, интуитивно се извършва това тайнство.

Възкресната радост е най-светла в детските сърца, защото те са чисти. Дори и възрастни обаче не знаят дълбокия, красив смисъл на багрените яйца – възкръсването на Иисус от гроба в духовно тяло. Историята е красива: Света Мария Магдалина първа дошла на гроба на Христос да помаже тялото му с благоуханно миро и първа видяла възкръсналия Христос. Въодушевена от най-великото чудо на земята, тръгнала да проповядва Христовата вяра. Стигнала до Рим, където поднесла на император Тиберий не скъпоценен дар, а обагрено в червено яйце с поздрав: Христос Воскресе! Както от яйцето се излюпва пиле, така от гроба Христос възкръснал жив, а червеният цвят символизира кръвта, пролята за нас от Спасителя, докато е бил прикован на кръста, обяснила Мария Магдалина. Така в чест на Христовото Възкресение бил въведен обичаят да се багрят червени яйца.

Нашата църква красиво и тържествено празнува този свят празник, празник на празниците. Дори свети Павел казва: Ако Христос не беше възкръснал, напразно е нашата вяра. А поздравът Христос воскресе и отговорът Воистина воскресе, който  вярващите си разменят до 40 дни след Възкресение, е химн на живота. Поздравът разкрива най-дълбоката истина за човешкото сърце – за безсмъртието. Един велик учен казва: „Човешкият живот е една глупава шега без Бога, ако всичко свършва със земния живот, с гроба“. Чрез Възкресението Христос победи смъртта и отвори вратите на земния човек за безсмъртието. Затова празникът е велик, празник на празниците.

Успява ли българинът да отдели трапезната от духовната радост на великия празник?

– Много хора идват в манастира, невярващите са изключение. От Бога е дадено във всяка душа да има вяра. Лошото е, че в училище не се учи вероучение. 26 години имаме Неделно училище в манастира, минали са над хиляда деца. За съжаление възрастни образовани хора не знаят нищичко за Бога и Възкресението. Въпреки това интуитивно отвътре нещо им подсказва и на Възкресната нощ всички отиват в църквата да се приобщят към Христовото възкресение. В епохата на атеизма всички казваха, че не вярват. Сега се оказва, че не е унищожена вярата в душите на хората и църквите са пълни. В душата на българина има нещо, което му подсказва, че има Бог, има живот след смъртта. Изследвала съм атеистичния период на България и съм се натъквала на много куриозни случаи на заклети атеисти, станали по-вярващи и от мен. Такъв беше бившият партиен секретар в пловдивско село, който повярвал в Бога и ремонтирал църквата. Преобразяването на този човек ме удиви.

Кой е най-красивият Великден в живота Ви?

– Най-красиви бяха възкресните вечери в детството ми. Палехме свещички, носехме огънчета у дома, чукахме се с червени яйца. Някаква неизразима сладка, много красива, ангелска радост обземаше чистите ни детски сърца.

Засилва се опасността от разпространението на исляма. Ще успее ли православието да ни опази?

– Ще успеем да се съхраним само с просвета. Пет века сме били подложени на въздействието на исляма и не сме си дали вярата. Ислямът е настъпателна религия, която се налага с оръжие, със сила, което показва слабост. Тази настъпателност обаче е много опасна. А християнството се налага с вътрешна убеденост, това е ценното. Православието  е непреодолимо. Православната Църква няма да бъде унищожена, защото не е създадена от обикновен човек, както мохамеданството, а от Дух Свети. Затова Православната Църква е непобедима, ще съществува до края на света, тъй като в основата  е самият Бог Христос, който възкръсна. Както и ние ще възкръснем.

Как на 26 години намерихте сили да напуснете науката и се отдавате на духовното?

– Монашеството е призвание и дарба. На хората като мен Бог е дал вътрешно желание да се посветим на служение на Бога, на вечността – най-неземното, най-красивото. Да, приятели ме упрекнаха за избора – светът не може да разбере монаха, който копнее за нещо, което е надземно и непроменяемо. Монасите не са страхливци, бягащи от действителността, а великани на духа, копнеещи за надземното, казва руски духовник. Най-трудно е да се посветиш на това, ала най-много удовлетворява.

Защо отдадохте 7 години от живота си на проучване на българските свещеномъченици през соца?

– Заради тези 15 тома обиколих страната няколко пъти. Задачата ми беше да възкреся светлия образ на духовниците – мъченици на вярата в епохата на атеизма – 1944-1989. Открих 635 свещеномъченици. 103-ма от тях са убити след 9 септември 1944 г. като врагове, без вина. Бяха години на страшна заблуда, нанесена бе дълбока рана не само на църквата, ала и на душите на хората. Изключително ме впечатли отец Лука от Панагюрище – много просветен духовник. Убит жестоко от младежи, на които писал двойки по вероучение. Този, който наредил екзекуцията, се самоубил, толкова го мъчела съвестта, най-строгият съдник. Жестоко убит заради вярата си е и отец Йоан от Белозем, изключително ерудиран свещеник. Това е повече от садизъм, демонизъм. Срещнах се и с убийци на свещеници – станахме приятели с много от тези разкаяли се грешници. Простих им, повече ги обичам, защото са много нещастни. Убитият свещеник е отишъл в рая, а те остават тук в ада на гузната си съвест. Много свещеници са пострадали заради вярата си в Пловдивския затвор. Един екзекутор ми казва: Не мога да спя, сънувам кръвта на свещеника по ръцете си. Друг палач пък трепери и по цял ден обикаля църквата – само там намира временен покой от ада в душата си. Истински път към Голгота, по-страшно е от „Престъпление и наказание” на Фьодор Достоевски. Докато пишех книгите, оплаквах и свещениците, и палачите, чийто живот е кошмар. Всички са чеда Божии.

Кой ще ви наследи?

– Има сестри с богословско образование, мисията ми няма да бъде прекратена. Длъжни сме да насочваме децата, родени в такова объркано време, към смисленото и доброто.