Едва след тяхното преминаване във вечността осъзнах какво бях загубил

Какво да кажем за нас? Пред очите ни си заминаха последните духоносни старци. Това вече не беше оскъдняване, а катастрофа. Старците наподобяваха земни Ангели. Свойството на Ангела е смирението. Ангелът е невидим за плътските очи дух и те се стараеха да бъдат невидими и незнайни за света. Само който имаше духовни очи, можеше да види истинското им величие и красота. Едва след тяхното преминаване във вечността осъзнах какво можех да имам и какво бях загубил.

Трагедията на положението на съвременното монашество е, че в него почти няма наставници, които да се занимават с деланието на Иисусовата молитва и очистването на сърцето. Но имаше момент на трагизъм и в живота на последните старци: те не намериха искрени ученици и послушници, способни да ги заместят, да поемат техния опит и да наследят техните благословения. И тези старци се чувстваха самотни – не в смисъла, в който ние го разбираме: душите им винаги бяха с Бога – но се чувстваха самотни, като престарял цар, който не може да намери наследник, и не вижда ръка, способна да държи скиптъра му.

Около старците имаше хора. Но старците трябваше да говорят с тях на техния детски език и не можеха да им предадат най-съкровеното. И ако древните отци са продължавали да живеят в учениците си, тези старци отнасяха съкровището, което бяха придобили, със себе си в гроба, отдавайки незначителна част от него, защото хората не можеха да вместят и задържат повече. Ако можех да видя в тези старци духовната сила, която да вдъхне живот в сърцето ми и да ме преобрази, вероятно щях да гледам на тях като просяк на богаташ, да се стремя да им оказвам послушание като на Божии пратеници, да им служа като на свои господари; да улавям всяка тяхна дума, както в древни времена хората са грабвали златните монети, които хвърлял в тълпата при идването си царят. Но думите им ми се струваха твърде обикновени. И те си отидоха от този свят, като оставиха в душата ми само печал, заради моята слепота. Но не: все пак тези мъже оставиха на мен и на света имената си и гробовете си. Може би, като им се моля или се моля за тях, невидимо ще ги срещна и те ще ми кажат без думи това, което не съм ги попитал, когато съм ги срещнал. Или пък ще ми напомнят това, което съм чул, но, уви, съм пренебрегнал и забравил.

Както казва Ездра, земята е уморена от времето и от нашите грехове, и децата ще се раждат все по-слаби и по-хилави от бащите си (3 Езд. 5:52-53).

Архим. Рафаил Карелин, „На пути из времени в вечность. Воспоминания“