За изобретената от врага лъже-православна вяра

“Но ако дори ние или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде.” (Гал. 1:8)

 “Страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж” (Тит. 3:10)

В първия неделен ден на Великия пост нашата Света Православна Църква празнува радостно Тържеството на Православието – победата на чистото, неизкривено Православно християнско учение над всичките му извращения, отстъпничества от него  и заблуждения от злочестиви лъжеучения, ереси и разколи. Това тържествено празнуване е установено още в IX век по повод окончателното отлъчване на последната страшна ерес, разтърсваща тогава Църквата – ереста на иконоборството и възстановяване на иконопочитанието, каквото събитие станало през 842 г. след Р. Хр. във Византийската империя при „светата и блажена царица” Теодора и Константинополския патриарх св. Методий.

Оттогава било прието от Св. Църква в този първи неделен ден от Великия пост, след края на часовете или преди края на Божествената литургия в катедралните съборни храмове да се извършва особен, величествен, дълбоко назидателен и умилителен ”Чин на Православието”. Този чин се състои от молебно пение за обръщането в истинската вяра и Църква на всички отстъпници и заблудени, за да бъдат утвърдени в Светото Православие вярващите и за провъзгласяване на страшната ”анатема”, (ясно отразена в 1 Кор. 16:22 заповед на Апостола) над всички упорстващи лъжеучители и отстъпници, както и за „вечна памет” на всички починали изповедници и борци за истинската вяра, а също и многолетствия – за всички ревнители и защитници на истинската вяра и Църква.

Какво е значението на този чин и с какво ни е толкова скъпо истинското Православие?

Този чин винаги е имал, а в днешните изключително тежки за Светото Православие  времена, има особено по своята важност значение.

Защото Православието, (за което в наше време все по-малко се знае и разбира), не е нищо друго освен запазване в цялата му чистота и неповреденост на истинското Христово учение, изложено от светите Апостоли в книгите на Свещеното Писание, разяснено и щателно разтълкувано от техните законни приемници – апостолските мъже и светите Отци  в Свещеното Предание – свято и неизменно пазено единствено от нашата Източна Църква, поради което и до днес само тя единствена справедливо се именува ”Православна Църква”.

Божественият Основател на Църквата Господ Иисус Христос е казал ясно и определено: Ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят, Мат. 16:18. И на тази Църква, основана от Него в деня Петдесетница чрез изпращането над светите Апостоли на Всепросвещаващия Дух Свети – Духа на Истината, Който е бил длъжен да ги настави на всяка правда, Господ поверил пазенето на Своята Божествена Истина, заради откриването на която, според собствените Му слова, е дошъл на земята (Иоан. 18:37). Ето защо и св. апостол Павел в Посланието си до поставения от него за епископ ученик Тимотей свидетелства тържествено и изразително, че Църквата на живия Бог е стълб и крепило на истината, 1 Тим. 3:15.

Можем ли да се съмняваме в истинността на Христовите слова, че „портите адови”, тоест всичките адови сили не ще надделеят над Църквата? Разбира се, не!

Но ако е така, то истинската Църква Христова, Която от само себе си се разбира, е една, защото Христос е основал само една Църква, която винаги е съществувала на земята и ще съществува до свършека на света, защото на нея принадлежи утешителното обещание Христово: Аз съм с вас до свършека на света (Мат. 28:20).

Може ли да има някакви съмнения, каква е тази Църква?

За честния и здравомислещ човек, с незамъглено съзнание, познаващ историята на Християнската Църква и чистото, неповредено християнско вероучение и нравоучение не може да има никакви съмнения в това, че това е единствено истинната Църква, основана от Христа Спасителя, и че Тя е тази, която свято и неизменно пази предадената й Христова Истина.

Там, където е прекъсната приемствеността на духовно-благодатната връзка със светите Апостоли и техните приемници – Апостолските Мъже и Светите Отци, където са въведени различни нововъведения във вярата и нравственото учение с цел „да се върви в крак с времето”, ”заради прогреса”, да не се изостава от съвремието и да се приспособяваме към изискванията и модата на този свят, който лежи в злото – там именно, не може и да става реч за истинска Църква.

Вие не сте от света, е казал Господ на Своите ученици по време на Тайната Вечеря: но Аз ви избрах от света („взех ви от света”, както тълкуват тези думи Светите Отци), затова и светът ви мрази (Иоан. 15:19). Тези слова на Господа е необходимо винаги да помнят онези, които желаят да запазят своята вярност към истинната Църква: истинната Църква Христова винаги е била, е и ще бъде не от този свят, който според думите на възлюбения ученик Христов св. Иоан Богослов, целият лежи в зло (1 Ин. 5:19).

Както Божественото учение е предадено на Св. Църква, за да го пази неизменно, както неизменен и вечен е Сам Бог, така и истинната Христова Църква е длъжна да пребъде във всичко неизменна.

Така наречената, по научному ”консервативност” е един от най-главните и характерни признаци на истинната Църква.

Истината ни е дадена веднъж и за винаги и целият наш труд трябва да бъде обърнат единствено към нейното усвояване, а не към откриването й. Единственото, което се изисква от нас е да се утвърждаваме в Истината, довеждайки всички в истинната вяра или в Православието.

Но в наше време – страшно е дори да споменем! – в недрата на Православната ни Църква и дори сред нейната иерархия се появиха различни повеи, различни настроения, изразявани от твърде много „популярни деятели на Православието”.

Желаейки „да вървят в крак с времето” и боейки се да не се прочуят като недостатъчно „културни”, „либерални” и „прогресивни”, тези съвременни отстъпници от Православието, като че ли се срамуват да изповядат, че нашата Св. Православна Църква  е точно тази именно Църква, Която е основана от Господа Иисуса Христа, на Която принадлежи обещанието, че портите адови няма да й надделеят и на Която е поверена цялата пълнота на Божествената Истина.

Те от лъжливо, измамно смирение, клеветейки по такъв начин нашия Господ и Спасител,  заедно с отдавна отпадналите от истинната Църква хора се съгласяват да признаят и твърдят, че портите адови са надвили на Църквата; че нашата Св. Православна Църква също е „виновна” за станалото между християните разделение и е „длъжна да се покае за сторения от нея грях” и „да се възсъедини” по пътя на различни отстъпки с другите „християнски църкви”, след което отново щяла да бъде възстановена Едната Христова Църква.

Ето каква е истинската, неприкрита идеология на станалото толкова модерно в последно време така наречено „икуменическо движение”, водачите на което от страна на Православната Църква, (уви, дори и иерарси!), неотдавна започнаха съвсем откровено да прокарват, а по-преди се занимаваха безсъвестно с „хвърляне на прах в очите”, заявявайки, че те влизали в „икуменическото движение” с цел да „свидетелстват пред инославните за истината на Св. Православие”.

Сега, както е видно от честите им изказвания в международната преса, те (Бог знае поради какви подбуди – едва ли винаги от строго идейни!) се оказват предатели на тази свята истина.

В икуменическото движение, обединено от така нареченият „Световен Съвет на Църквите” (от самото начало организация чисто протестантска), влязоха до този момент почти всички православни поместни църкви, (освен нашата Руска Задгранична) и не само от т. нар. „свободен свят”, (сам по себе си поради тези причини, преставайки да бъде свободен!), но и зад „желязната завеса”, независимо от това, че Московската съветска патриаршия до неотдавна се хвалеше с чистотата на своето православие, изказвайки своето официално, абсолютно отрицателно отношение към враждебното на Православието икуменическо движение.

Какво сме длъжни да правим ние, останалите извън това движение сред съвременния „православен свят”?

Да не се смущаваме ни най-малко, помнейки, че всичко това трябва да стане, (Лук. 21:9), че отстъплението е предсказано съвсем ясно от Словото Божие (2 Сол. 2:3-12), че то става по Божие допущение, както е писал за това преди 100 години светител Игнатий Брянчанинов, наблюдавайки признаците, а след него и друг наш забележителен духовен наставник, виждащ далеч в бъдещето – светител Теофан Вишенски, с болка и скръб изобличаващ все повече и повече засилващото се богоотстъпничество в съвременното нему руско общество.

Не е в наша воля и власт да спрем това отстъпление, подчертава в словото си св. Игнатий: „Не се опитвай да спреш отстъплението с немощната си ръка!”

Но какво да се прави тогава?

„Отстрани се, опази се от него сам и това за теб е достатъчно. Опознай духа на времето, изучи го, за да избегнеш по възможност влиянието му” – ето как ни наставлява свети Игнатий.

Нима не са вдъхновени с истинско пророческо вдъхновение и не са озарени несъмнено свише неговите слова, писани преди повече от 100 години очевидно отнасящи се за нашето време: „Съдейки по духа на времето и по брожението на размътените умове, можем да предположим, че зданието на Църквата, което отдавна се разклаща, ще се разклати силно и твърде страшно и бързо. Не ще има кой да прекрати и да се противопостави на това. Предприетите мерки за поддържане на ситуацията са взаимствани от световните стихии, враждебни на Църквата и те ще ускорят нейното падане, нежели спирането на тези процеси. Милосърдният Господ да запази останалите вярващи в Него! Но този остатък е незначителен и става все по-оскъден и по-оскъден.”

Ето, ние видимо доживяхме до това „страшно и силно разклащане зданието на Църквата”! Врагът човешки употребява всички усилия и всички способи да го събори, ползвайки се при това от широката подкрепа на явните и тайни отстъпници от истинната вяра и Църква, в това число и изменилите на своето високо призвание и обети свещенослужители и дори иерарси, оглавяващи някои поместни църкви.

Наистина преживяваме страшно време – време, което никога досега не е било в историята на християнството и в историята на човечеството! Време на всеобщо сътресение!

Това ни задължава твърде много, които желаем да запазим верността си към истинското Православие. Ние сме длъжни, както ни учи свети Игнатий да се отдръпнем, да опазим от ставащото с бързи стъпки в света на отстъплението, да се оградим от разлагащия дух на времето, за да избегнем неговото влияние. Поради това трябва да разберем и твърдо да помним, че в днешно време не всичко, което носи това свято и скъпо име Православие, действително е Православие; че сега има и лъже-православие, от което сме длъжни да се боим и да бягаме от него като от огън. Че истинското Православие е само това, което не приема и в нищо не допуска – било в учението, било в църковната практика каквито и да било нововъведения, противни на Словото Божие и на постановленията на Вселенската Църква. Че истинското Православие не се поддава и не снизхожда към съвременната мода, към нравите и обичаите на съвременния изтляващ свят, който сега повече, отколкото в апостолските времена, лежи в зло поради своето богоотстъпничество. Че истинското Православие се грижи единствено за това, как да угоди Богу и за спасението на душата, а не за устройството на временното, земно благополучие, за изграждане на кариера или на земни изгоди и придобивки. Че исконното Православие е духовно, а не душевно и плътско и не е привързано към земното – към земните преживявания и чувственост.

За да се защитим от „духа на времето” и да запазим верността си към истинското Православие сме длъжни на първо място и с всички сили да се стремим във всичко да  постъпваме безупречно, с цялото си сърце да ревнуваме за строгото изпълнение на Божиите заповеди, устави, правила и постановления на Светата Църква. Заедно с това не трябва да имаме никакво общение, особенно молитвено и духовно с всичките съвременни отстъпници от истинната вяра и Църква, заедно с всички „развратители” на нашата свята вяра, лъжеучители и разколници, макар че някои от тях се именуват „православни”.

Нека те да вървят по своя си път, а ние – по нашия. Но трябва да бъдем честни и последователни в посоката, която следваме, а не „да прехождаме насам-натам”, да не угаждаме никому, боейки се да не изгубим нещо между „наши” и „ваши”, „да не седим на два стола”, иначе то е все едно да се държим по начин по който, както определя великия отец на Христовата Църква св. Григорий Богослов, „се приобщаваме се с лукавия квас и да се приобщаваме към заразените.”

По-лошо от всичко и по-пагубно е съвременното безразличие и безпринципност, наричани обикновено „широта на възгледите” и противопоставяни на строгата идейност, която в съвременния свят съвсем не е „на мода”, а се заклеймява с позорното название „тесногръдие” и „фанатизъм”. От гледна точка на тези съвременни „умници”, следователно и светите Мъченици, на пролятата кръв на които се утвърди истинската Христова Църква, и великите Свети Отци на Църквата, които през целия си живот са се борили с еретиците, трябва да се считат за „фанатици” или хора, отличаващи се с „ограничени възгледи”.

Нека да ни запази Господ от тази съвременна „широта на възгледите”, която е точно това, което нашият Господ е порицал – „път, широк и просторен”, който води направо в геената огнена! Но какво ги интересува тези „съвременни либерали”геената огнена , когато те не вярват в нейното съществуване, макар че някои от тях умеят твърде  високопарно и самоуверено да „богословстват”, по-точно съвсем разюздано да празнословят за „новите пътища в православното богословие”, и дори си събират не малко поклонници, не на шега почитащи ги като „стълбове” на съвременната, очистена от „средновековна схоластика” православна богословска наука, имайки се за велики авторитети в познаването на Православието?

Ние с такива „прогресивни умове” – още веднъж и с цялата си отговорност ще повторим – общ път нямаме. Защото техният път е път лукав; постепенно и не от всички забележим, (което е и ужасно!), отвръщащ от Христа и Неговата истинска Църква, път на отдалечаване от истинското Православие; път, който има за крайна цел всички нас, християните, да ни превърне в „сол, която е загубила силата си”. Това е страшен път, хитроумно измислен от врага на човешкото спасение – дяволът, лъжецът и открай време човекоубиец. За нас не може да има и не трябва да има никакъв друг нов път, освен старият и изпитаният, правият и честен път, по който в течение на две хиляди години вървяха всички, угодили Богу, истински християни.

Нашият път – това е пътят на безпределната вярност към изначалната, а не към „модернизираната” Христова вяра и Църква, с всичките й догмати и канони, приети и утвърдени на Вселенските и Поместни събори, с всичките й благочестиви обичаи и традиции, с всичкото нейно духовно богатство, което ни предадоха Светите Апостоли Христови и велики Отци на Църквата и което сме получили в наследство от нашите благочестиви отци и деди.

„Тази вяра е апостолската, тази вяра е отеческата, тази вяра е православната, тази вяра утвърди вселенната!” (Из Чина на Неделя Православна).

Тази вяра е и истинското Православие, за разлика от изобретената от врага лъже-православна вяра. О тази вяра твърдо и неотклонно да се придържаме, нея да ценим и нея свято да пазим!

Архиепископ Аверкий (Таушев), Современность в свете Слова Божия, Том 2, “В ЧЕМ ИСТИННОЕ ПРАВОСЛАВИЕ, И ХРАНИМ ЛИ МЫ ЕГО?”; https://azbyka.ru/otechnik/Averkij_Taushev