За литературната преписка между А.С. Пушкин и митрополит Филарет

Един майски ден, в мъчителен момент от живота си, Пушкин пише следните „скептични куплети“:

Дар напразен, дар случаен
си живот мой и защо
си ми даден, щом по участ
си обречен, на тегло?

И чия враждебна власт
ме из нищото призва,
потопи душата в страсти
и ума разколеба?

Цели нямам в дните мои,
пусти са сърце и ум
и ме мъчи безутешно
скучният житейски шум.

Велик е талантът на Пушкин. Но за съжаление, той може единствено да поставя въпроси, без да е в състояние да намери отговори за тях. Талант само по форма, не и по смисъл.

Доловил тежестта на настроението на поета от стиховете му, митрополит Филарет, въпреки огромната си заетост, решава да му подаде ръка. Той високо ценял таланта на Пушкин, но в тези стихове усетил «стонa на изгубената душа», «ропотa на самопогубващото отчаяние» и като духовен лекар побързал да му се притече на помощ.

Отговорът на приснопаметния Московски светител бил ободряващо послание в същата стихотворна форма:

Ненапразно, неслучайно
Бог живота ни е дал,
не без волята Си тайна
и на скръб го е предал.

С упорита своенравност
сам аз злото призовах,
потопих душата в страсти
и ума разколебах.

Тебе, Господи, забравих,
но Ти в мрака просияй
сърце чисто и ум светъл
в мене, Боже, Ти създай!

Думите на светителя силно докоснали разтерзаната душа на поета. Настроението на Пушкин рязко се изменило след като светителят му посочил къде е главният извор на изцелението.

Какво е имал предвид приснопаметният светител Филарет? Той искал да припомни на Пушкин, че всичко се извършва по премъдрия Божий Промисъл. Господ желае всички да се спасят и да достигнат до познание на истината. Затова по великото Си милосърдие Той допуска за нас скърби и понякога наказва човека, възпитавайки го с бащина строгост, грижейки се за него като за син. За да може човекът да не погине и да не попадне под един съд с тези, които не вярват в своя Създател и живеят в разтление.

Свети апостол Павел, относно времените ни страдания тук на земята, казва: Ако търпите наказание, Бог постъпва с вас като със синове (Евр. 12:7), за да се въздържаме от блуд и похоти (1 Сол. 4, 3-5). Точно тези редове от Свещеното Писание е имал предвид и митрополит Филарет.

Потресен от думите му, поетът почувствал с цялата си душа безсмислието на греховния, суетен живот и осъзнал, че човек е призван към вечен живот с Бога, който може да заслужи, само ако извърви земния си път, стараейки се според силите си да спазва Христовия закон. С дълбоко уважение към висотата на архиерейския сан, Пушкин се отзовал на наставлението на своя благодетел, пишейки нови стихове:

«От твоите благоуханни думи
пролях потоци от сълзи
и раните на съвестта ми
като с елей помаза ти…»

Така Пушкин благодарил на своя целител – митрополит Филарет, който още приживе бил смятан за свят, а днес е причислен от Църквата към сонма на светиите.