За пастирското служение в наше време

В света няма нищо по-висше от пастирското служение, защото пастирското служение е служение на най-великото и свято дело – делото на спасението на човешките души…

Сега преживяваме трудни времена, каквито никога не е имало преди в историята на християнството, тъй като очевидно е настъпил периодът на “апостасия” с всичките му характерни черти. Това изисква от съвременния пастир да бъде особено бдителен и най-вече над себе си, за да не погуби поверените му души, вместо да ги спаси.

Днешното време е време на преоценка на ценностите – изострена и засилена критика към „всички и всичко“. Авторитети почти не се признават. В очите на много, ако не и на повечето хора, външният авторитет на дадена позиция или сан вече няма значение. Затова не прави добре пастирът, който обича да се позовава постоянно единствено на авторитета на своя сан, мислейки, че по този начин ще принуди пасомите да го слушат и да му се подчиняват. В днешно време повече от всякога се гледа не званието, не сана, а самият човек, какъв е, какво представлява и доколко отговаря на званието или сана си, дали може да му се има доверие или не.

О, как съвременното паство наблюдава своя пастир, понякога не му дава мира и дори открива в него грехове, които той в действителност няма, или представя по мрачен и преувеличен начин и най-малките му действителни слабости и душевни недъзи!

Съвременният пастир трябва да има предвид всичко това и винаги да се съобразява с него, да следи себе си и своето поведение, за да не съблазни с нещо паството си.

Сега е време, когато процъфтява дяволският недъг на гордостта – майката на всички греховни страсти – и всички произтичащи от нея пороци: самолюбие, самомнение, обидчивост, отмъстителност, злопаметност, тщеславие, славолюбие, самопревъзнасяне.

Пастирът може да се справи успешно с проявите на тези страсти в своето паство, само ако паството не вижда същите страсти в своя пастир: в противен случай, както се казва в поговорката, „косата удря на камък“ и ако пастирът противопостави собствената си гордост на тази на своите пасоми, цялата му пастирска работа ще бъде „обезсилена“.

Истинският пастир трябва да бъде „образ на кротост и смирение“ за своето паство. В неговите уши и сърце трябва постоянно да звучи Господното наставление: и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце (Матей 11:29). За това той не трябва да се приравнява с Църквата. Пастирът не е Църквата, а само служител на Църквата, повече или по-малко достоен, а в собствените си очи винаги недостоен. Много примери за дивно Христово смирение са ни показали известните пастири в историята на Църквата. Особено поразителен е примерът на великия руски светител Тихон Задонски, който паднал в нозете на един дворянин-волтерианец, който го ударил по бузата, искайки му прошка, че го е разгневил. Друг пример е свързан с нашето време: покойният владика архиепископ Йоан Сан-Франциски посетил преди смъртта и даже причастил своя най-лют враг, който дълго време го очернял по най-ужасен начин в своя вестник.

За да постигне това спасително смирение, както за себе си, така и за паството си, пастирът трябва да помни, че според учението на Божието слово пастирското служение не е началстване в светския смисъл на думата, а именно служение. Пастирът никога не трябва да забравя Христовите слова, изречени по този въпрос на най-близките Му ученици Иаков и Йоан Заведееви, когато те Го помолили за първите места за себе си в Неговото Царство:

Знаете, че князете на народите господаруват над тях, и велможите властвуват върху им, между вас обаче няма да бъде тъй; но който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде раб, както Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина (Матей 20:25-28).

Църковните канони категорично осъждат у пастирите „надмеността на светската власт” (III Вселенски събор, Пр. 8 и др.).

Пастирът трябва да призовава към послушание към Църквата, а не към послушание към себе си. Само Църквата е непогрешима, а всички ние, хората, сме склонни да грешим и да се заблуждаваме. Ето защо трябва да сме в състояние честно да признаем грешките си и да ги поправим, което може да послужи само за издигане на нашия авторитет, а не да си приписваме непогрешимост, която принадлежи само на Църквата като цяло. Съблазънта на папизма е много опасна за пастира и вредна за неговото служение: „Греши колкото си искаш и колкото си искаш – само ме признавай и ми се подчинявай!“

Няма нищо по-разрушително за пастирската работа от това, когато пастирът е изключително снизходителен към всички, дори към най-тежките грехове на паството си, и безкрайно строг и взискателен само към един – греха на непослушание към самия него.

Пастирът трябва да бъде безспорно строг и непреклонен по всички въпроси, свързани с вековните устои на Църквата, с нейното вероучение и нравоучение, със свещените ѝ канони, с нейните постановления и обичаи, но тази строгост трябва да произтича единствено от истинска ревност за славата Божия и за спасението на своите пасоми, а не от каквито и да било други подбуди, още по-малко от личен интерес или самолюбие и наранена гордост. Абсолютно недопустимо е да пренебрегваме каноните на Църквата в чисто принципни случаи и да прибягваме до тях само там, където личният ни авторитет започва да страда и където това е лично изгодно за нас.

Личното превъзнасяне на пастира е основната пречка за успеха на пастирското му служение. Дори ако в предишни времена паството е прощавало на пастира си всичко, освен гордостта, днешното гордо паство е особено чувствително към проявите на гордост у своя пастир и не му прощава, ако иска да бъде „началник“, „командир“, вместо да бъде батюшка, отец на своето паство. Именно на тази основа възникват огромното мнозинство от всички енорийски проблеми.

Второто, изключително необходимо качество, което се изисква от пастира, за да бъде неговото служение плодотворно, качество, което става все по-рядко в днешния свят и затова е от особена важност повече от всякога, е искреността.

През 1901 г. преосвещеният Назарий, епископ Нижниновгородски, се възползвал от краткото посещение на преподобния отец Йоан Кронщадски, събрал свещениците от града в покоите си и помолил отец Йоан да побеседва с тях. Когато на преподобния Йоан бил зададен въпросът как се достига такова благотворно въздействие върху сърцата на хората, той отговорил:

„Досточтими отци и братя, съпастири! Самите вие, както виждам, сте с посивели коси, така че имате богат житейски опит. Аз нямам на какво да ви науча. Но тъй като ме питате как постигам благотворно въздействие върху човешките сърца, ще ви кажа: старая се да бъда искрен пастир не само на думи, но и на дело, в живота си. Затова строго наблюдавам себе си, душевния си мир, вътрешното си делание. Дори си водя дневник, в който записвам отклоненията си от Божия Закон и се опитвам да се поправя“.

Няма нищо по-лошо от това, когато пасомите – а сега те наблюдават живота на своя пастир особено внимателно и си правят изводи – забележат несъответствие в своя пастир между думи и дела, когато той учи едно, а върши друго. Още по-лошо е, когато забележат неискреност, фалш, притворство: когато той казва нещо не защото вярва в това, което казва, а защото го намира за изгодно за себе си да говори така, а не иначе, по някакви чисто лични, егоистични съображения, за да угоди на слушателите си, или когато казва на едни – едно, а на другите – обратното, дори противоположното.

Особено уронва авторитета си пастирът в очите на своето паство, и то често безвъзвратно и безнадеждно, когато се опитва да угоди на силните, славните и богатите на този свят, ласкаейки ги с надеждата да получи нещо от тях или да се възползва от тях по един или друг начин. Това паството никога няма да прости, дори и да има дори сянка на такова подозрение, може би дори неоснователно. Ето защо пастирът трябва да бъде особено внимателен в това отношение, за да не дава повод за такива подозрения.

Нашето време, когато в по-голямата си част никой не вярва на никого, изисква от пастира особена искреност, честност, прямота, без сянка от лукавство, фалш, подмазвачество и човекоугодие…

Но ако за един пастир е недопустимо да проявява каквато и да е човекоугодие и да пренебрегва правилата на Църквата в името на това да се хареса на хората, той трябва да се бои и от друга крайност – пренебрежението към тия малките, онези, които Бог нарича тия Мои най-малки братя (Мат. 25:40), хората, от които не очакваме нищо за себе си, не очакваме да получим нищо. Недопустимо е да презираме и да „гледаме отвисоко“ на наште пасоми, и каквито и да са те. Всяко подобно презрение, пренебрежение и високомерно отношение са характерни за римокатолицизма, в който духовенството е висше, привилегировано съсловие в сравнение с „низшето“ съсловие – паството.

Римокатолицизмът е като продължение на древния езически Рим, чийто дух е усвоил, само че външно облечен в християнска дреха. В Древен Рим е имало две съсловия: висше, привилегировано „патриции“, и нисше, „плебеи“. Това разделение е пренесено и в християнизирания Рим: духовенството било същите тези „патриции“, висшата привилегирована класа, а обикновените вярващи миряни са били „плебеи“, най-низшето, безправно съсловие, което е трябвало само да слуша, безпрекословно да се подчинява на всичко, без да смее да се прояви по какъвто и да е начин.

Нужно ли е да казвам доколко подобна латинска концепция е противна на духа на истинското Православие?

Достатъчно е да припомним един забележителен пасаж от Окръжното послание на Източните Патриарси от 1848 г., който гласи: „При нас нито патриарсите, нито съборите биха могли някога да въведат нещо ново, защото нашият пазител на благочестието е самото тяло на Църквата, т.е. самият народ, който винаги желае да запази вярата си непроменена и според вярата на своите отци“.

Никога в историята на нашата Православна Християнска Църква обикновените вярващи не са били безправни и безгласни „плебеи“, но те често са издигали глас срещу еретиците; както си спомняме, в нашата Родина, обикновените вярващи, често жени, отстояваха православната вяра срещу съвременните еретици – „живоцърковници“ и „обновленци“, които вече бяха заграбили църковната власт и повечето църкви под покровителството безбожната власт…

Архиепископ Аверкий (Таушев),

Част от доклад на архиеп. Аверкий на пастирското съвещание на духовенството в Северна Америка и Канада 21 август / 3 септ. 1969 год.

www.azbyka.ru/otechnik/Averkij_Taushev/sushhnost-i-metody-istinnogo-pastyrstvovanija-i-nashe-vremja/