За подготвяното от Ватикана обединение

Архимандрит Георгий (Капсанис)

Проявата на дружеско отношение на някои кръгове в Православната Църква към римския папа би предизвикало по-малко безпокойство сред голям брой неравнодушни православни хора, ако имаше някакви забележими промени в политиката на Ватикана. Вместо това унията все повече набира скорост, първенството и непогрешимостта на папата се декларират по всеки повод… Така че едва ли си струва да се хранят илюзии относно възможността за постигане на съгласие между римокатолиците и Православната Църква въз основа на апостолската вяра…

Всеки, който внимателно проучи етапите, през които са преминали отношенията между православни и римокатолици, ще забележи, че Ватикана има план, който постепенно ще осъществява, докато настъпи “обединението”. За плана на Ватикана за обединение на православни и католици професор Йоан Кармирис пише: „Папа Павел VI и близки нему католически богослови разработиха добре обмислена широкоспектърна програма за римо-центричен икуменизъм, близък до латинската еклисиология”… Известният гръцки богослов отец Йоан Романидис разказва за поверителен разговор с католически епископ, който му открил плана на Ватикана, според който обединението на църквите ще стане не отгоре (т.е. не чрез епископи, богослови и диалози между тях), но отдолу – чрез т. нар. народен икуменизъм.

Вече са предприети следните стъпки за прилагане на римо-центричния план за обединение:

  1. Премахване на анатемите от 1054 г. без отказ от спорните догматични позиции.
  2. Взаимни посещения на църковната йерархия и дарение на свети мощи и икони от Ватикана. Така се създава впечатлението, че Ватиканът е приятелски настроен към Православието.
  3. Поставане на началото на богословски диалог, чиято цел е взаимното признаване на тайнствата, свещенството и апостолското приемство, в крайна сметка признаването на църквите като „сестри“.
  4. (…) Очевидно е, че макар унията като метод за обединение да се отрича на думи, всъщност тя се налага от католиците като единствен път към единството…
    Фактът, че папизмът е създал униатски “църкви” на каноничната територия на всички древни Източни Църкви, свидетелства за запазването на курса към унията като начин и стандарт за “обединение”…
  5. Разработка, демонстриране и поддържане на нови теории, според които догматите за Filioque, за първенството и непогрешимостта на папата се трактуват от римокатолиците по начин, по който да станат „приемливи” за православните. Преди около 40 години участвах в среща на православни богослови в Атина. На тази среща беше поканен и известният клирик на Римокатолическата църква Пиер Дибре. Тогава той ни каза: „Ние ще формулираме догмата за първенството на папата така, че вие ​​да го приемете“. Разбрах, че не е важна формулировката, а същността. Ние никога няма да приемем догмата за първенството в смисъла, който влага в него римският папа.
  6. Провеждане на съвместни православно-католически богословски конференции, които уж пропагандират православната духовност, а всъщност насаждат идеята за стремеж към единство, въпреки всички догматични различия…

Тук искам преди всичко да подчертая, че Православната Църква никога не е признавала, че след схизмата православни и католици имат една вяра и една традиция. За това свидетелстват велики архиереи и богоносни отци като св. Григорий Палама, св. Марк Ефески, св. Мелетий Пигас, св. Никодим Светогорец, св. Нектарий Егински, Доситей Йерусалимски и много, много други. За това свидетелстват съборните решения на православните патриарси през 1848, 1868, 1895 г. Дори и обикновените православни хора, които въпреки трудностите на турското владичество и системната латинска пропаганда, както и натиска, оказван от време на време от унията, не са променили вярата си, но са останали верни на догматите на своята Църква.

Предстоящото обединение, което вече няколко десетилетия внимателно се разработва от Ватикана, няма да бъде прието от мнозинството православни, а само ще доведе до разкол, тъй като в основата му лежи не разрешаване на догматичните отклонения, отхвърлянето на еретическите догмати от католиците (Filioque, първенството на папата, тварната благодат и др.), а тяхната нова трактовка.

Разбира се, нашето общество, опиянено от идеите на глобализацията и „новия световен ред“, за съжаление не притежава духовната чувствителност на онези православни, които някога не са приели Флорентинската уния. Но и днес има достатъчно съзнателни православни, които ще се противопоставят на всеки опит за обединение, който не е основан на истината, съхранена в Православието. Безпокойството, породено у много православни от събитията през последните години, доказва, че православното самосъзнание все още е живо.

Така че онези, които днес се стремят към обединение, трябва да се замислят: дали вместо преодоляване на различията няма да постигнат разкол в единното православно паство.

„О подготавливаемом Ватиканом соединении Православной и Римско-католической церквей“ /със съкращения/