За послушанието на монасите и миряните

Евангелските заповеди са съюзът на Бога с душата на човека. Образно казано, това е договор, който човек сключва при кръщението. Той е длъжен да спазва всички условия на този договор, така че душата му да бъде в общение с Бога. В замяна на това Господ обещава вечен живот и райско блаженство; освен това Той обещава мистичното единение на човешката душа със Себе Си, тоест възхождането на човека до безкрайното и абсолютно съвършенство на Създателя. Изпълнението на евангелските заповеди е встъпване в царството на благодатта още тук на земята, в предверието на вечността.

Евангелието е дадено за всички; то е постоянно и неизменно, твърдо и неразрушимо като Откровение Божие. Но в самото Евангелие е посочен друг път, изискващ постоянно себеотречение, един вид разпъване на Кръста – този път е за малцина. За разлика от евангелските заповеди, той се нарича евангелски съвети и е за онези, „които могат да вместят“, които смятат Бога за основна цел и смисъл на живота си, които са готови в името на Единия да оставят всичко останало. Това са три заповеди: за безбрачие, нестяжателност, тоест ограничаване на себе си до най-необходимото и пълно подчинение на духовния наставник. Евангелските съвети се предоставят на преценката на всеки християнин и са доброволни. Никой не бива насилствено да принуждава човека към безбрачие, бедност, граничеща с нищета, и пълно предаване на волята му. Тук ще се съсредоточим върху третия евангелски съвет – послушанието, около който се е свила цяла плетеница от неразбиране, недоразумения, злоупотреби и понякога спекулации.

Християнинът трябва да бъде послушен на Бога чрез изпълнението на заповедите, послушен на свещеника по отношение на храмовия живот и християнската нравственост, но при него остават свободната воля и избор на действия, основани на съвестта и моралното чувство. Той има две насоки: външното учение на Евангелието и вътрешния глас на съвестта. Този път е за всички, на него човек се сблъсква с определени трудности и опасности: как да изпълни евангелските заповеди при конкретни обстоятелства, как да различи гласа на съвестта от тайното желание на страстната душа, тъй като злото често се крие под маската на добро. Възниква нужда от съветване с по-опитен човек, който да оцени нашето духовно състояние и ситуацията, в която се намираме, да ни помогне да се преборим със страстите и правилно да разрешим, поне от нравствена гледна точка, проблемите, които възникват пред нас.

Следователно послушанието е истинска необходимост, но възникват въпроси, недоумения и грешки в какви форми трябва да се осъществява то.

Първата, най-обща и така да се каже приемлива за всеки форма е тази: когато човек беседва със свещеник или с духовно опитно лице – монах (или жена – с монахиня) и проси от него съвет. Той има свобода на избора – да приеме този съвет или не, да го изпълни или да го отхвърли. Такъв разговор му помага да разбере конкретната ситуация, да намери правилния път, но не го обвързва като задължение да изпълни съвета.

Втората форма е, когато човек идва при свещеника за благословение след като вече е направил даден избор, но моли свещеника да го потвърди със своето благословение, за да има съдействието на Божията благодат. Тук вече  човек носи определена отговорност за полученото благословение и трябва да се опита да го изпълни, но ако възникнат допълнителни препятствия, това изпълнение не е обезателно: обезателно е уважението към благословението, пренебрегването му е грях.

Третата форма на послушание е, когато човек предоставя на свещеника да реши и да го посъветва какво да направи в даден случай, да му посочи накъде да поеме на кръстопътя. Подобно благословение задължава човека повече. Той трябва да направи всичко възможно да го изпълни и едва когато това е очевидно невъзможно, да се обърне отново към същия свещеник, да обясни обстоятелствата и да го помоли да ги преоцени – да остави благословението или да го промени. Ако човек самоволно наруши благословението, което доброволно е взел, тогава това ще се превърне в препятствие по пътя му за в бъдеще.

В наше време се наложи мнението, че е необходимо напълно да предадем волята си на избрания от нас духовник. Послушанието и отдаването на волята не са едно и също нещо. Слушат се учителите, слушат се родителите, но без да отдаваме волята си, тоест основното свойство на богоподобието – свободата на избор. За да се откаже от волята си, човек трябва да желае да стане като своя наставник, а за съжаление някои духовници изискват безусловно подчинение от своите енориаши и от наставници се превръщат в малки диктатори в своята енория.

Има дори такива скандални случаи, когато свещеникът пита на изповед: “Кой е духовният ти отец?” Ако човек каже, че ходи на църква, но не е избрал духовен отец, тогава му отговарят: първо избери, а след това се изповядай. Ако пък спомене името на друг свещеник, тогава му казват: „Добре, иди и се причасти при него“. Такива пастири сами разделят Тялото Христово и присвояват за себе си това, което принадлежи на Бога. Още свети апостол Павел е изобличавал неразумната привързаност на вярващите към своите наставници, които са казвали: „… аз съм Аполосов, аз съм Павлов, аз съм Кифов …“ – като грях срещу единството на Църквата. Прави са само онези, които вярват, че са Христови. Пастирът все още не е господар на стадото. Дори апостол не може да получи от вярващите честта, която принадлежи на Христос. Апостол Павел особено е изобличавал онези, които са се наричали „Павлови“. „Нима Павел се е разпнал за вас?“ – питал той.

В сравнително близко до нашето време някои неразумни почитатели на праведния Йоан Кронщадски образували своя общност в църквата, която общност била осъдена от Синода на Руската църква като секта. Самият свети Йоан отлъчвал тези хора от Причастие. Но се случва да наблюдаваме друга картина: как някои духовни наставници съзнателно и целенасочено създават атмосфера на почитание и екзалтация около себе си, опитвайки се да превърнат уважението и доверието към себе си в някакъв култ. Най-често те се ръководят от две страсти: тщеславие и користолюбие. Така в епархията се появяват други невидими епархии, а в енориите – затворени общности, като един вид елит от енориаши, особено предани на своя свещеник. Освен общите проповеди, той води с тях отделни беседи, които могат да се нарекат доверени. Тези хора смятат, че имат специално положение в църквата.

И така, Църквата е единна и свещеникът няма право да отказва изповед и причастие на християнина с мотива, че той не е неговото духовно чедо. Всеки християнин е включен в единната Църква, а във всеки храм е духовно представена една небесно-земна Църква, така че в никой храм християнинът не трябва да се чувства като чужд. Лекарят няма право да откаже да помогне на болния с мотива, че той не е записан в неговата болница. И така, право на човека е да избере духовния си отец, в смисъл на лично послушание към него и да се ползва от съветите му.

Съществува и пълно послушание към духоносните старци, което днес е изключително трудно и почти невъзможно за миряните в някогашния му обхват. Това е тъжната реалност, но не е нужно да бягаме от нея, създавайки си илюзии; в противен случай може да настъпи разочарование или дори срив на духа. Когато четем патерика, ние усещаме благоуханието на Тиваида и Нитрийската пустиня. Сега те са засипани с пясъци, в буквалния и в преносния смисъл на израза. Някога монасите са били орли, които са се издигали високо в небесата и с духовното си зрение са можели да видят какво се случва в пропастта. Тях вече ги няма, няма и да ги има, въпреки че могат да се появят отделни подвижници, като доказателство за това, че благодатта в Църквата още не е изчезнала.

Ще приведа един пример от историята. Византийският цар Василий, по прякор българоубиец, пленил 10 000-на българска войска. Той заповядал да разделят пленниците на стотици, да им извадят очите като оставят на всяка стотица един с по с едно око. Тези еднооки водачи трябвало да отведат слепите войни в родината им – България. И сега, нека ми простят, но в сравнение с древните, съвременните наставници са като еднооки водачи, които водят тълпа слепци. Слепият изнемогва, пада, с мъка става и тръгва отново; самите еднооки водачи излизат от пътя и отново се връщат на него. Мнозина умират от изнемога, но по един или друг начин останалата войска все още някак стига в родината си. Едноокият водач не е особено надежден, но разбира се, ако слепият се откаже помощта му, ще му е несравнимо по-трудно да върви.

Понастоящем в света се възобнови дискусията за пълното послушание с многобройни препратки към светите отци, които са написали своите наставления главно за монаси. Но трябва да се има предвид, че монашеският живот е коренно различен от светския живот и това, което е необходимо в един манастир, може да бъде непосилно за живеещите в света, а в някои случаи дори да ги доведе до духовен срив и в крайна сметка, пълното послушание да се превърне в отхвърляне на каквото и да било послушание. Човек, който се огънал от голяма тежест, вече не е в състояние да носи дори малък товар.

Послушанието е необходимо в манастира, цялата структура на манастира се основава на него, но самият манастир се нуждае от опитен старец-наставник, който е преминал през школата на послушанието и е като живо предание на монашеския живот. Дори да бъде несъвършен, духовно немощен в сравнение с древните аскети, той трябва да бъде в един дух с тях, като свещ, запалена от същия светилник.

Той трябва да е като жива нишка на монашеските традиции и предание, които се предават от живия човек на човека – без това манастирът ще бъде като здание без солидна основа, без която монашеският живот ще прави непрекъснати зигзагове. Никакви книги, нито образование, нито академична степен не могат да заменят дори сравнително малкия, но правилен монашески опит. Човек, който се е учил от подвижници и се е опитал по силите си да се поучи от техния опит, познава много повече и по-задълбочено монашеския живот от който и да е учен, написал дори най-обширните изследвания за делото на свети Григорий Палама или свети Симеон Богослов. По мое мнение манастирът се държи на стареца-изповедник. Оптина, Троице-Сергиевата лавра, Глинската Пустиня, Псково-Печерската Лавра станаха светилници на Православието, предимно заради старците, които се подвизаваха там.

В един манастир евангелският съвет за послушание става обет, тоест клетва за монаха. Но пълното послушание не е сляпо подчинение. То трябва да е в съответствие с евангелската нравственост. Явните грехове, като лъжа, притворство, присвояване на чуждото и т.н., не могат да бъдат оправдани с никакво послушание – това е патология на самото послушание.

Образец и пример за безкористно монашеско послушание са манастирите на Света Гора Атон. Това е специално благодатно място, оградено от света, крепостта на монашеството, светилникът на Православието. Атон е пазителят на духа на древното монашество, но не е възможно Атонският опит да се обобщи и уставът му да се пренесе  механично в други условия, така както е невъзможно да пресадиш растението, без да се съобразиш с климата и почвата. От Атонският опит се учат, но той не се изнася в света.

Привържениците на безусловното послушание в света, струва ми се, пренебрегват разликата между монаси и миряни и затова предлагат за едните и за другите една и съща форма на послушание, същите изисквания.

Не бива да забравяме за разликата между нашето време и онези златни епохи на подвижничество, когато са създадени древните патерици. Древните монаси прозорливо са предвидяли духовното оскъдняване, което ще постигне християнския свят. Те са казали:

“Ние изпълнявахме Божиите заповеди. Тези, които ще дойдат след нас, ще извършат дело на половина на нашето, а тези, които ще живеят в последните времена, няма да изпълнят нищо (няма да имат монашеско дело), но ще им бъдат допуснати скръби и изкушения; онези, от тях, които устоят (докрай) и опазят вярата, ще бъдат по-високо от нас и от нашите отци“.

Дори отците, които са живели в древните времена в атмосфера на благочестие, са казвали: “Ние сме като хора, плуващи по течението на реката; а в последните времена хората ще се уподобят на плуващи срещу течението.” По тази причина, изискванията към старците и послушниците, живели в древността не могат да се предявават към съвременните християни.

Страниците на древните патерици, които четем, благоухаят като цветята на Тиваида и Нитрия, но аскетичният опит на египетските монаси, описан в тях, не може да бъде правило за отношенията на паството към духовния отец в днешните времена. Този опит може да остане само духовен идеал, предмет на възхищение, но не може да бъде копиран: това са звезди, до които не можем да протегнем ръка, макар и да се любуваме на красотата им.

Архим. Рафаил Карелин