Истинското смирение побеждава и обезоръжава фалшивото

През живота си като свещеник видях много претенции за духовност. Има цели групи от хора, които мерят с кантара на „ние, благочестивите” и “те, пропадналите”. Мисля, че това е една от най-разплакващите гледки, които съм виждал. Имам предвид начина, по който си вярват.

Не ме разбирайте криво. В Църквата има и наистина смирени хора. Наистина тихи и наистина скромни. И то не малко. Но много често са незабележими, защото тези добродетели не се набиват на очи. А и хората, които ги притежават, изобщо не знаят за тях. Не са от никоя група. Не са леви или десни, не са либерали или консерватори, не са русофили или русофоби, не са на този или онзи нов Павел и нов Аполос. Просто са Христови. Приятни и красиви са. Винаги се радвам да ги гледам, но го правя тайно, за да не оскверня с духовната си похот чистотата на смиреното незнание.

Ще ви кажа какво е истинско смирение. При свети Макарий Оптински идвали големи множества хора богати и бедни, интелектуалци и простолюдие. Приемал всички до изнемога. Стараел се да утеши скърбящите и притеснените. Но понякога при стареца влизали и хора, които уж искали да се наставят от него, но скоро започвали сами да го поучават… А той, понеже никого не искал да разочарова, едва дишащ от преумора, и тях изслушвал. От време на време учениците му кипвали от съжаление към стареца и го питали защо търпи това. А свети Макарий отговарял: „Този човек по-добре от вас ме прецени. На какво добро могат да се учат другите от мен, грешния? А той е много учен. Всичко знае.” Ето как истинското смирение побеждава и обезоръжава фалшивото.

Протойерей Владимир Дойчев, „Храмът е сърце”