Истинско послушание и непрестанна молитва, поради което и много изкушения

Старицата Теофано станала първата и най-добра послушница на своя син. Както разказват монахините, тя имала истинско послушание и непрестанна молитва, поради което имала много изкушения.

Старицата Теофано живяла в Портария до 1983 г. През това време здравето й се влошило и климатът там не й понасял. Тогава, заради болестта й старецът Ефрем решил да я премести в неотдавна открития манастир „Св. Архистратиг Михаил“ на остров Тасос.

Ето какво разказват сестрите за последния период от живота на старицата Теофано в техния манастир. Тя винаги първа влизала в храма. Службите изкарвала права, никога не сядала. В гръцките храмове, в допълнение към стасидиите, разположени около стените, обикновено поставят редица столове покрай стените, а понякога и в предната част на храма, за да могат молещите се да сядат от време на време, за да си отдъхнат, когато службите са продължителни.

Старицата Теофано винаги се молела права и не изпускала броеницата от ръцете си. Заради непрестанната си молитва тя претърпяла много нападения от бесовете, които чувала и виждала с очите си, наяве.Тя разказвала на сестрите, че само докато влезе в килията си, за да си отпочине преди нощната служба, и лягала на леглото си, бесовете идвали при нея и не й давали да заспи. Викали й: „Ей, старице, старице!“, и я дърпали на всички страни, смъквали одеялото й, тя ги виждала. Веднъж така й досадили, че не могла да заспи. Малко преди началото на службата най-после я оставили на мира, и тя се унесла. След малко клепалото ударило за служба. Забелязвайки, че нея я няма в храма, сестра Исидора отишла в килията й, за да я събуди. Започнала да чука на вратата, а майка Теофано помислила, че дяволът отново й досажда, и отговорила отвътре: „Махай се, престани вече да ме тормозиш!“ След това разказвала, че дяволът я бил цяла нощ, не й давайки да заспи.

Последно изпитание

Когато старицата навършила 92 години (20 декември 1983 г.), претърпяла инсулт и останала парализирана. До последно преди това тя се оправяла самостоятелно, освен това помагала в кухнята, готвела за сестрите, учила ги как да правят просфори, и разни други неща по домакинството. Тя била голям майстор във всичко, и за каквото и да се захванела, всичко ставало чудесно. Освен това била много трудолюбива, никога не спирала за почивка, по всяко време или се молела, или се трудила.

Когато започнал първият пост след инсулта, всички мислели, че ще умре. Старецът Ефрем пристигнал от Света гора на Тасос и 40 дни – през целия Велик пост – стоял при майка си. Около нея виждал множество бесове, които не давали покой на душата й. Той се молел горещо на Господ да избави майка му от властта на бесовете. От неговите молитви старицата получила облекчение от болежките си, дошла на себе си и била в ясно съзнание до самата си блажена кончина, която била след две години. В една от своите беседи старецът Ефрем разказва за нея:

„Климатът на остров Тасос й подхождаше повече, отколкото този в Портария, затова я преместих тук. Тя постепенно се приближаваше към края на живота си. Две години преди смъртта си, на 92 годишна възраст се парализира. От този момент вече изобщо не се вдигаше от леглото. Но, както се казва в Евангелието: „Всеки, който остави къща, или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или нивя, заради Моето име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен“ (Мат. 19:29).

Така се случи и с майка ми – през време на боледуването си беше обкръжена от грижовни дъщери – сестрите от обителта, които се грижеха за нея с голяма ревност. А къде в света ще намериш такава любов? Една медсестра, от монахините, така обикна майка ми, че просто нямам думи! Тя беше толкова добра, че даже спеше с нея, глава до глава…

Когато с майка ми настъпи криза, се случи нещо, което е рядко явление, и ако се случи, то е само с духовните хора , за изпитание и придобиване на опит. Това стана една вечер. Мама беше като мъртва от много време – не ядеше, не пиеше, не отваряше очи. Не бе пила и капка вода. Обезводнена, със затворени очи – както изглеждат обикновено умиращите хора…

И когато беше в такова състояние, аз стоях до нея, заедно с монахините и герондисата. Беше тъмно, гореше кандилце. Привечер, приблизително по това време, очите й се отвориха. Погледна така, все едно очакваше ей сега да се случи нещо, или вече се случваше, с някакво безпокойство, сякаш се ослушваше, или бе видяла нещо или някого. След толкова дни на безсъзнание… Лежеше неподвижно, защото не можеше да се помръдне, с отворени очи, и гледаше навсякъде – наляво, надясно, нагоре, надолу. И все по-силно на лицето й се изписваше едно състояние на ужасна агония и страх. Такъв страх, който може да изпита човек, към когото се приближава убиец, готвещ се да го заколи.

Аз започнах да я осенявам с кръстния знак, изричайки на глас Иисусовата молитва, за да се успокои. Разбрах, че нещо се случва – това бе бесовско изкушение. По някое време опасността премина, невидимите сили бяха си отишли. Мама се бе успокоила, беше още в съзнание. Тогава я попитах: „Мамо, какво е това? Какво ти е?“ „Ох, много са, много!“ И тогава тя започна да се моли: „Божия Майко, спаси! Божия Майко, спаси!“ Ден и нощ! Оттогава устата й не спираше никога, ден и нощ молеше Божията Майка за спасение. Поразително, в нея нямаше никакви мисли, само молитва, а обикновено болните хора лесно се поддават на помисли. Със своя начин на живот – непрестанни трудове и подвизи, тя бе придобила изключително търпение, и това й помагаше да поддържа молитвата си през цялото това време. Аз я питам: „Какво стана?“, а тя – „Божията Майка ми помага!“ И пак продължава да се моли: „Божия Майко, спаси! Божия Майко, спаси!“

След известно време, когато мъченията свършиха, тя напълно се успокои и затвори очи. На следващия ден, пак по същото време, отвори очи. На лицето й се видя пак същия страх, същата агония. Всичко вървеше по същия сценарий. Беше особено мъчително.

Тогава се запитах – защо дяволът има власт над тази свята душа? Аз, разбира се, разбирах, че това изкушение е дадено, за да придобие венец, за да може да има чрез него дръзновение пред Бога. И в момента, когато това състояние се повтори, аз си казах: „Това не може повече да продължава. Време е да се сложи край.“ Отидох в килията си, застанах на колене и започнах да се моля: „Господи, моля Те, направи едно от двете неща. Или я прибери сега, за да се успокои, защото тя заслужава покой, или прогони дявола по-далече от тази свята душа. Тя се е трудила за Теб толкова много, и сега й е дошло време за отдих.“ По този начин се молих.

Когато на следващия ден отново отвори очи, по същото време, беше вече спокойна. „Мамо, как си?“ „Те си отидоха…“ Изпитанието бе завършило. От този момент започна благословеният последен период на блажения й живот. Минаха дни. Външният й вид постепенно се променяше, тя ставаше все по-красива. Разбира се, тази красота беше не телесна, а духовна. Така постепенно се приближаваше към смъртта.

На следващия ден след Рождество дойдох в манастира, за да я видя. Тя разговаряше, разбираше, какво се случва, и непрестанно повтаряше молитвата. В последния момент на живота й лицето й се преобрази, на него засия блаженство. Тя се обърна надясно, широко отвори сияещи очи и погледна нататък, сякаш видя там нещо. В този момент почувствах в душата си такава възкресна радост, такова възкресение, сякаш в мен се бе събрала благодатта на десетки пасхални нощи.

За пръв път в живота си се чувствах така. Разбира се, когато си отиде в Господа моя старец Йосиф, тогава също беше нещо особено, но сега това се случваше с мой близък. Такова щастие почувствах в този момент, толкова силно, виждах… не зная как, но виждах как душата й безпрепятствено се издига на небето.

Когато дойде, лекарят не можа да повярва, че е умряла, толкова жива изглеждаше. Тялото й беше топло и меко, като на жив човек. „Господи, помилуй! Не мога да повярвам!“ – възкликна той. Това беше нетление. Казах на лекаря, какво е казал Христос – смърттта е като сън, и всеки човек ще се събуди в деня на Второто пришествие, по звука на архангелската тръба.

Когато лекаря си отиде, ние я зашихме в монашеско расо, пришивайки отгоре три кръста. При това аз чувствах такава силна пасхална радост, че ми идваше да изляза на улицата и да запея „Христос възкресе!“ Тя бе така прекрасна след смъртта. Беше на 95 години, а изглеждаше като на 15. Това бе резултат от целия й живот, от всичките й трудове, това бе награда за нейните трудове.“

Сестрите монахини ми разказаха, че когато са погребвали старицата Теофано в манастирското гробище, дошли овце и прелетели гълъби. Овцете сами са излезли от кошарата си, дошли до гроба, заблеяли едновременно, обърнали се и се върнали обратно. След това отнякъде се появили ято гълъби, прелетели над гроба и изчезнали в небето.

Мощите на старицата изглеждали „много красиви“. В Гърция до днес съществува традиция на третата годишнина от смъртта да се изваждат мощите и да се поставят в костница – не само на Атон, но и на други манастири, и даже на миряните. По вида и цвета на мощите се правят предположения за посмъртното състояние на починалия. Например има случай, когато тялото не се разлага или мощите издават неприятна миризма – тогава се предполага, че на душата на починалия й е зле и има нужда от молитвена помощ. Роднините записват четиридесетници, раздават милостиня за упокой на душата му. Има и признаци, по които узнават, че душата на починалия е получила благодат от Господа – мощите имат кехлибарен цвят и издават благоухание. Случва се даже мощите на някои православни да са нетленни.

Така например, когато отворили гроба на старицата Теофано, нейните мощи благоухаели и имали такъв кехлибарен цвят, по който отсъдили, че душата й е получила спасение. За главата й било направено ковчеже, което и досега се съхранява в манастира „Св. Архангел Михаил“ на остров Тасос.

По молитвите на светите наши отци, Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилуй нас!

източник: Православие.ру