И за отличника, и за последния по успех има контролни и класни

Ако някой изследва задълбочено текстовете на св. Силуан Атонски, вече от собствения си опит разбира, че човек страда от отдръпване на благодатта. В целия свят тази благодат е и храна, и питие, и одежда, и всичко за всички. За всички спасени светци и за самите ангели. Когато св. Силуан почувствал, че благодатта на Светия Дух го напуска, се оплакал силно на Христос. „Демоните от моята килия не ме оставят да се помоля!” И Господ му отговорил: „Така винаги страдат горделивите” и след това му дал съвета: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай.”

Трябва да имаме предвид, че изоставянето от Бога никога не е абсолютно. Ако Христос със Своя божествен промисъл, с който управлява творението, изостави напълно и съвършено човека, тогава неговото създание престава да съществува биологически веднага. То не може да живее нито една секунда.

В духовния живот изоставянето от Бога постига винаги педагогически цели, независимо дали съгрешаваме или не. Спрямо нас нищожните трябва да се приложи това възпитателно изоставяне. Това е отнемането и приемането на Божията благодат, тоест тя идва и отново си отива. Получава се такава „криеница” – тогава и тялото, и душата страдат, и двете заедно. Един човек бил оставен от Бога цели три години и се пържел в огъня без олио, а дори рибата не се пържи без олио – ще изгори. Този човек, както казахме, изкарал цели три години пълно изоставяне. Въпреки това Божията благодат не го изоставила напълно – съществувала е последната капка живителна  надежда.

За кратки периоди от време, когато имаме налице това богооставяне, ние извличаме много по-голяма полза. Принуждаваме се да слезем още по-надолу, да станем още по-прости, по-практични, да оставим многото „духовни” неща, доколкото не съответстват на нашето равнище – ставаме по-реалистични, правим повече реални неща, постепенно Божията благодат се завръща отново, лека полека се изкачваме по скалата и възхождаме нагоре.

Имало един старец, който постоянно се молел със сърдечна молитва. Божията благодат се отдръпнала и той започнал да казва молитвата с уста, Божията благодат още повече го оставила – той започнал да пее, още повече го напуснала, спрял да работи, съвсем се оттеглила – той се занимавал с игрички, казвал си: „Нещо трябва да правя, за да се вижда, че се движа. Не мога да се оставя унинието напълно да ме обгърне, ще умра.”

Когато Божията благодат се оттегли, тогава умът става по-философски настроен, започва да се задълбочава повече в нещата. След завръщането на благодатта, имаме и едно малко повишение – напредък, поради търпението, което сме проявили, качвайки едно стъпало нагоре. Трябва да имаме огромно търпение, защото в тези периоди имаме огромна нужда от него. Старецът Йосиф Исихаст, този свят човек, е писал в „Десетогласната духодвижна тръба” достатъчно по тази тема – за отнемането и приемането на благодатта. Когато благодатта се върне, не се връща същата, която си е тръгнала, а е непременно повече. Ако предположим, че си е тръгнала десет килограма благодат, се връщат петнадесет килограма. Поради благото търпение.

Ако човек роптае, протестира, съгрешава, Божията благодат отново ще се върне, не защото съгрешава, а понеже се е изпълнило времето на отнемането – достойни, недостойни, ще се върне, за да бъде човек още пó без оправдание. Ако човек има търпение и не роптае, търпи като Иов, благодатта идва умножено – човек бива „повишен” като воин и се чувства по различен начин. Така човек се умъдрява в духовните неща и придобива опит. Това е опитът на отците. Те не са станали опитни, защото са имали постоянно Божията благодат – въпросът е да имаме благодат, когато нямаме благодат. Когато вятърът спре, тогава трябва да гребем сами. Когато има попътен вятър, корабът лесно бърза по вълните. Когато течението е насрещно, тогава е ужасно трудно. Когато душата чувства постоянно тази контра, тази съпротива, това голямо затруднение… Това е от Бога, не е от врага – то е педагогическа мярка на Христос, а не наказателна.

Това възпитание е за добро, обаче докато трае отнемането на благодатта, човек преживява колапс, мъка, ад. Един старец, когато му казах, че и аз чувствам това затруднение, ми отвърна: „Твоята скръб е като лъжичка за сладко, а аз я чувствам с големия черпак от магерницата.” Той вкусваше мъката, ада, затруднението с големия черпак. Тогава осъзнах, че съм много ниско – едно е лъжичката за сладко, друго е черпакът. Всички трябва да преживеят отнемането на благодатта, без значение дали грешат или не. Това навярно е най-трудният момент в живота, нашето най-голямо изпитание.

За отчайването е виновен самия човек, а също и другите, които не са помогнали. В този час е нужна помощ, но е страшно как се втвърдяват сърцата на хората – когато имаш нужда от една нейна дума, а чуваш жестоки слова. Както са казали книжниците и фарисеите на Юда: Нас какво ни интересува. Нас не ни засягаш, ние сме си свършили работата. Много хубаво, че ти си жертвата, предателят никой не го иска. След като си извършил твоето дело, сега се гръмни! Така банално и ние бихме казали днес: Нас какво ни интересува, оправяй се сам! Тези слова са отчаяли Юда и той е загубил надежда, отишъл и се обесил. Така въпросът приключил. Но този помисъл бил последната капка, с която чашата е преляла. Ако са му били казали: Спри, върви при Христос, още не сме го разпнали, той е простил на толкова грешници, въпреки че имаш тази страст на сребролюбието, това е твоят грях. А си правил и чудеса, и демони си пропъждал, а сега самият сатана влезе в тебе.

Това е станало защото го е предал от сърце, а не само с уста както Петър. Св. ап. Петър се отказал от Христос с уста, а не сърдечно, защото ако човек се откаже от Христос със сърце, не знам дали ще може да се върне отново обратно. Такова е било отричането на Юда. Външно прегрешението на Петър е по-тежко, тъй като било тройно, но е по-малко, защото не идва от сърцето. Докато Юда го е предал от сърце и никога не се е покаял, той се е разкаял малко за лукавите очи на хората, но не и от сърце. Как знаем това, нима сме сърцеведци? Опитът показва, че ако се покаеш от сърце, ще отидеш директно при извора на покаянието, няма да ходиш при други хора, а ще се покаеш пред самия Христос и ще му кажеш: Христе мой, прости ми! Доколкото той е жив и присъства. Но той не отишъл, но дори и без да отива в молитвата, Бог е навсякъде.

В нашата епоха и време богооставеността е много често явление при високодуховни хора, които изпадат в недоумение и търсят да намерят грехове и не намират такива, поради които уж ги е оставила благодатта. Учудват се и се карат с другите хора, докато и без грехове Божията благодат се оттегля възпитателно. Тоест и за добрия ученик и дори отличник, и за последния по успех – в училищата има контролни, защото това е редът в училището. И обикновени контролни, и класни, на които трябва да се явим задължително. Там ще получим оценката и там ще се види на какво ниво сме. Тези, които са чели, непременно ще имат по-добри резултати, тъй като имат съответното познание и опит. Ние като монаси имаме това познание, защото сами оставихме целия свят в нашата любов, заради Христовата любов. Тоест радваме се за този наш личен кръст, който понасяме и който е лек, изобщо не е тежък. Ние понасяме една стотна от нашия кръст, а Христос другите 99. Но ако не понесем първи ние нашия един процент, Христос няма да вземе останалите 99 процента. Понеже някои не искат да понесат нито един, роптаят против Христос и Той не може да поеме останалата част от кръста. Защото ако не искаш да вземеш единия процент, ще преживееш и останалите 99, които ще те смачкат. Бог не може да направи нищо, когато ние не искаме. Трябва да има синергия, взаимодействие. Той ни е създал, без да ни попита. Този, Който без да те пита, те е създал, не може да те спаси, без да те попита. Христос винаги иска да съработничи с нас, но нашата воля днес иска, а утре не. Дори да заявим, че искаме Христос, отново ще се окаже, че лъжем – казваме го с уста, а не със сърце. А не можем да кажем, че Бог лъже, а ние сме истинни, защото Той е сърцеведец.

Всички отци са минали през тази пещ на изпитанието. Нима не е засвидетелствано, че отците са страдали извънредно много? Това е отдръпването на благодатта и демоните са използвали това и нанасяли повече удари, направо са бомбардирали човека. Но колелото се завърта – има и друго продължение, ще изчакаме изпитанието, защото след него ще дойде и божествената утеха. Ще дойде, и то непременно повече, не е възможно да не дойде, това е Божий закон! Ще вали, ще вали, но няма да стане потоп като този при Ной, накрая ще спре да вали. Сърцето и тялото не могат постоянно да изпитват болка, колко ще издържим?

Отнемането на благодатта не е довело никой човек до биологична смърт. Нито пък изкушението на дявола – просто човек не издържа и мисли, че изкушението е повече от неговата сила да изплува и да победи. Но Божията правда толкова мъдро е устроила нещата, така че и при най-голямото изкушение винаги да имаме скрито оръжие, което ще ни донесе победата. Ако нямахме това оръжие, врагът щеше да бъде по-силен, а това би било неправда спрямо Бога – да управлява всички народи на земята и да остави да бъдем победени от врага. Защото ако нямаме Божията благодат, врагът е неимоверно по-силен от нас. Духовете не могат да се сравняват с хората, защото само един дух може да направи земята на прах. Ние имаме толкова видове бомби, които също могат да направят земята на леш, но това е материя. А духът не е материя, не може да се сравни. Представете си, ако един демон има такава сила, каква сила пък има един ангел, защото ангелите имат несравнимо по-голяма сила от демоните. А каква сила има Бог – тя е непостижима дори за ангелския ум, никой не може да Го схване.

Старецът Ефрем, скитоначалник на атонския скит “Св. Андрей Първозвани”, ученик на Стареца Ефрем Филотейски