Как да кажа на Бога „Помилуй ме!“, след толкова смрадни грехове, които съм извършил

Нифонт скрил лице в дланите си и само повтарял: „Тежко ми на мене, грешния! И в този живот станах за смях на човеците, а в другия ще горя в геената огнена! Ах, нещастник аз! Какво да правя? Дали бих могъл да се покая и да се спася? Кой би ме уверил, че наистина ще получа милост, ако се покая? И как да кажа на Бога „Помилуй ме!“, след толкова смрадни грехове, които съм извършил пред очите Му?”
Такива мисли му минавали през главата, докато вървял към дома си. Влязъл вътре с вкаменено от тъга сърце и паднал на постелята си. Но как при това да му дойде сън на очите…
„Да се помоля, може Бог да ми помогне“ — си помислил той и се опитал да стане.
Но дяволът, знаейки какво му е намерението, се опитал да му попречи. И какво сторил? Започнал да внушава на душата му голям страх, като му пълнел главата със следните неразумни мисли: „Ако сега, посред нощ, станеш да се помолиш, ще паднеш в ръката на дявола. И вместо добро, ще те сполети голямо зло. Ще полудееш, ще се демонизираш и всички ще ти се смеят!“
Този лукав помисъл изпърво разтревожил и твърде уплашил Нифонт, но той бързо се овладял, като си рекъл: „Добре, когато по цели нощи прекарвах в разврат, никаква беда не ми се случи. Нима ще ми се случи сега, когато искам да се помоля на Бога? Проклет да си, дух лукав и нечист!”
И там, захлупен по очи на постелята си, в тъмата, той дошъл на себе си… Очите му станали извор на горчиви сълзи.
– О, Боже мой! – ридаел той с душевна болка. – Какво бях и докъде сега стигнах! Да бях умрял тогава, когато живеех набожно и добродетелно. А сега покрих със синини и рани нещастната си душа. Но, Господи мой, на Тебе се надявам; „спаси ме от тези, които ме преследват, и ме избави, да не би неприятелят като лъв да погуби душата ми, когато няма кой да ме избави и спаси!” (Пс. 7:2-3).
И с този вопъл той скочил от постелята, изпълнен със силно желание за молитва. Но когато се обърнал на изток, обгърнал го черен облак! Той се ужасил и се вцепенил. Страх и боязън отново овладели душата му. Той се хвърлил на постелята и останал там, легнал ничком, като въздишал за своите грехове и размишлявал за бедите, в които дяволът го хвърлил…
С разсъмването той изтичал в църквата. Застанал на едно полутъмно място и потънал в пламенна молитва. По едно време той повдигнал нагоре очи и видял над главата си икона на Пресветата наша Майка Божия. Той въздъхнал дълбоко и промълвил:
Смили се над мене, ти, която си Благоуханието на християнството,
Благодатна, Пренепорочна,
и ми помогни,
Преславна,
Пресветла,
която си надежда за онези, които се каят,
поради голямата Твоя милост.
При тези думи света Богородица – о, чудо! – го погледнала и му се усмихнала! Нифонт изумял. Сърцето му се изпълнило с радост и се разтуптяло. „Колко е човеколюбив Бог!“ — си помислил. „Колко са велики Неговата любов и милосърдие! И какво е чедолюбието и грижовността на Пресвета Богородица към каещия се грешник!“
Той искал да целува онази света икона, да я притиска към гърдите си и да не се отделя от нея. Такъв бил свещеният копнеж у него, който пламнал в неговото сърце!
Дълго време той се молел и плакал, като живо усещал присъствието на света Богородица. След това излязъл от храма и се запътил към дома си.
Като седнал на постелята си, той си рекъл: „Видя ли, бедна душо моя, как Бог ни обича? А ние сме Го оставили! А света Богородица! Как Тя веднага ни помогна, защитницата на всички християни и утеха за онези, които се каят!“
„СВЕТИ НИФОНТ. Подвижник сред епископите“
Изд. „Православна класика“