Как съвременната жена може да се доближи до идеала на жените-мироносици

Как и по какъв начин съвременната жена може да се доближи до идеала на жените-мироносици в ежедневието си: в семейството, на работа, в общуването с близки и роднини?

Господ не изисква от нас подвизи, надхвърлящи силите ни, Той казва: „Синко, дай Ми сърцето си“, тоест трябва да обичаме Господа с цялото си сърце, с цялата си душа, с целия си разум, с цялата си сила, а ближния си – като самия себе си.  Нашата цел е да се преродим вътрешно и да се научим да обичаме Бога и ближния, тогава Сам Господ ще ни научи на онова, което трябва да вършим за Църквата и за ближния. Ако се затрудняваме в избора дали да се потрудим в храма или да помогнем на ближния, можем да се обърнем към духовния отец или към енорийския свещеник. Главното е да подражаваме на вътрешното устроение на светите жени-мироносици, на тяхната пламенна любов към Господа, на тяхното безстрашие, когато стояли пред разпнатия Христос и вървяли към гроба, за да помажат тялото на Иисус Христос с миро. Трябва да разберем, че Господ дава на всеки свой кръст: на едни – да станат монахини, на други – да раждат и отглеждат деца, а на трети – да търпят болести и скърби. Затова е невъзможно да се даде универсален съвет как да подражаваме на мироносиците – Сам Господ по силата на обстоятелствата показва на всеки пътя към спасение, а в избора на правилния път могат да ни помогнат духовните пастири, а понякога и обикновените вярващи хора… /Прот. Александрър Григориев/.

В Църквата, както и в тялото Христово, няма онеправдани, дискредитирани състояния. Всеки заема такова положение, което му помага да се грижи максимално за другите вярващи. Апостол Павел пише: И както тялото е едно, а има много членове, и всички членове на едното тяло, макар и много, са едно тяло, – тъй и Христос. Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло… и всички с един Дух сме напоени. Защото и тялото не се състои от един член, а от много. Ако кракът каже: понеже не съм ръка, не принадлежа към тялото, нима затова не е от тялото? И ако ухото каже: понеже не съм око, не принадлежа към тялото, нима затова то не е от тялото?… И ако всички членове бяха само един, де щеше да е тялото?… И не може окото да каже на ръката: не ми трябваш, нито пък главата на нозете: не ми трябвате. Наопаки, ония телесни членове, които ни се струват по-слаби, са много по-нужни; и на ония членове на тялото, които мислим, че не са толкова на чест, отдаваме повече чест; и неблагообразните наши членове имат по-голямо благообразие, а благообразните нямат нужда от това. Но Бог разпределил тялото, като на несъвършената му част отдал по-голяма чест, за да няма разногласие в тялото, а членовете еднакво да се грижат един за други (1 Кор. 12: 12–25) /Игумен Силвестър Стойчев/.

В днешно време безстрашието на мироносиците може да се изрази, преди всичко, чрез безстрашието при изповядването на евангелските нравствени норми, което ще бъде призив за заобикалящото общество. От ранна възраст мироносици могат да бъдат онези, които от любов към Спасителя изграждат живота си върху принципите на вътрешно и външно целомъдрие. В същото време безстрашие ще бъде изповядването на собствената църковност, което предизвиква въпроса у околните: „Защо такава млада правиш от себе си старица?“

В учението и на работата безстрашието на мироносиците за жената може да бъде елементарната порядъчност, следвайки която жената не вреди на другите, изграждайки кариерата си, не се занимава с интриги и не „подлива вода“, не се подмазва на началството, помага на падналите духом и подкрепя нуждаещите се морално и материално.

Подражанието на мироносиците в семейството ще бъде изпълнението на заповедта за любовта – любов, която е самоотвержена, жертвена, но и в същото време разумна, където има съзнание за несъвършенствата на човека и способност да се разгледа в него образа Божий.

Ако говорим за подражание на мироносиците в обществото, то тук дори не е нужно да се търсят съвременни аналози, тъй като безстрашното изповядване на Христос както и преди е и, вероятно, до края на времената ще бъде подвиг дори в официално християнските държави /Прот. Сергий Стаценко/.

Както е известно, жените-мироносици не само помагали на Спасителя и апостолите в тяхното служение, но и сами проповядвали Евангелието на народите. И задачата на днешните мироносици е не само да помагат на свещениците в тяхното енорийско и социално служение, да украсяват храмовете и да пеят на клироса, но и да бъдат проповеднички на християнската вяра в собственото си семейство, да дават пример за истинската християнска любов, почит към съпруга, грижа за децата, за която ни говори Свещеното Писание. И тогава вашите близки, макар и все още далечни от истинската вяра, също ще бъдат докоснати от светлината на Христовата любов. И от житията на светиите, и от обикновения живот са известни случаи, когато християнки са довеждали своите невярващи близки към вярата не с думи на проповед, а само с личния пример на благочестив живот /Свещеник Павел Гумеров/.

Женската природа, както, впрочем, и мъжката, не може да се сведе до някакъв един „решаващ“ белег. Ние просто наблюдаваме живата, непосредствена реалност: Синът Божий прие човешката природа в нейното мъжко измерение, като се роди в този свят от жена…

Женската природа притежава специални дарове в сравнение с мъжката. Раждането на деца е само един от тях. Жената живее на тази земя средно с 10–15 години по-дълго от мъжа, а престъпления извършва 10–15 пъти по-малко. И защо? Защото тя е хармонично същество, а мъжът – противоречиво. В края на краищата всички ние, независимо от нашата анатомия и физиология, сме невести Христови; всички ние сме приемащата страна пред Лицето на Единия Подател на всички блага. И не случайно геномът на мъжа съдържа две различни хромозоми: мъжка и женска, а този на жената – две еднакви, женски.

И така, жената носи със себе си (способна е да носи!) хармония в този свят – „любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание“… А центърът на хармонията, този фокус, където се постига единението на човека с Господа и на хората помежду им, се нарича Църква.

И макар Църквата да е една, хората са различни, различни са и техните земни съдби. Христовият идеал е един за всички (както ни напомни свещеномъченикът митрополит Иларион Верейски), но пътищата към Него са различни. Има път към Голямата Църква направо, има и път към Голямата Църква през Малката. Първият път е пътът на безбрачието; вторият – на семейството. Всеки от нас има свой път, свой подвиг и своя радост от срещата с Господа.

Защото на всеки от тези два благословени пътя женското сърце дарява на света (способно е да дарява…) неизчерпаема мярка от жертвена любов, в която на нас, както някога на апостолите, се открива възкръсналият Христос /Иеромонах Макарий Маркиш/.

Десятъкът може да се дава на Църквата не само с пари или чрез конкретни дела в храма, но и чрез усърдно служение в „малката църква“ – семейството с труд, грижа и добра дума. Това служение е многостранно и, разбира се, членовете на семейството трябва да се стараят да се съветват помежду си, да изслушват мненията си, да се учат на послушание: съпругът – към Бога, съпругата – към съпруга, децата – към родителите.

В нашия район и в нашата енория се води активна дейност в областта на духовно-нравственото възпитание на младежит. И ето какво е интересно: огромен обем просветителска, образователна, социална, спортна и друга дейност пада върху крехките женски рамене на съвременните жени-мироносици. Без тяхната помощ на нас, свещениците, би ни било значително по-трудно. При това те правят всичко с радост и никога не се оплакват, а онези, които имат съпрузи и деца, са още по-събрани и организирани и дори при липса на време, с Божията помощ, умеят някак мъдро да го подредят. И така се получава, че чрез жените, които се стремят да спазват реда и традицията на изпълнението на Христовия закон в семейното служение, редът идва и в различните сфери на нашия енорийски живот /Иерей Андрей Алексеев/.

Част от мненията на пастири относно това по какъв начин съвременната жена може да се доближи до идеала на жените-мироносици

https://pravoslavie.ru/53227.html