Най-отрадните моменти в живота ми

Ако ме попитат кои са най-отрадните моменти в живота ми, без колебание ще отговоря: това е времето на посещение на светите места, особено на древните храмове, много от които бяха в руини; а също, молитвеното стоене пред чудотворните икони и срещите със старците-подвижници.

Сега повечето храмове са възстановени, някои от иконите са изчезнали, а старците са напуснали този свят: така угасват последните лъчи на залязващото зад планините слънце. Струва ми се, че заедно с тях нещо е напуснало живота ни, сякаш на земята е станало по-тъмно и мъглата, която покрива небето, и духовният студ все повече вледеняват сърцето и дори стените на храма не го сгряват, както преди. Тази мъгла, надвиснала над земята, сякаш обагря всичко в сив цвят. Нещо помръкна не само във външния свят, но и в душата ми, и тя е като картина, която е избледняла и е загубила предишните си ярки цветове.

Благодаря на Бога, че времето на „вавилонския плен“ е отминало: църквите и манастирите се възстановяват, градовете отново биват огласявани от камбанен звън, но сърцето ми не изпитва радостта от миналото. Спомням си времето, когато вярващите тайно идваха до стените на затворените храмове, търсеха руините на църквите, за да се помолят край тях. Изглеждаше, че светците излизат да посрещнат поклонниците, за да ги приемат, както радушни домакини своите скъпи гости. Каква светлина блестеше в очите на вярващите, когато казваха: „Тук беше църквата на Пресвета Богородица“, „Това е част от стените на църквата „Света Варвара“! Струваше се, че самото небе е близо до тези руини, покрити с храсти и пръст, и всеки камък, лежащ на това място, бе впил в себе си духа на многовековните молитви и се бе превърнал в потъмняла от времето икона, до която на човек му се иска да допре лицето си и да я целуне като дреха на светец.

Архимандрит Рафаил (Карелин), «Встреча с прошлым»