Наставления на игумения Теосемни, духовно чедо на свети Порфирий

Трябва да уважаваме другия човек, независимо дали той греши или не. А не да го унижаваме, обиждаме и ругаем. Нека винаги да сме решени да не допускаме нищо, което би могло да разстрои или съблазни ближния, дори и да е сгрешил. Защото именно това изисква любовта: да оправдаем другия, да го обичаме и да поемем всичко върху себе си.
Знайте, че в духовния живот има последователност. Едно нещо води след себе си друго. Невъзможно е да преминете точка 2, ако първо не сте изпълнили точка 1, така че нека не ви изненадва, ако заседнете някъде и не можете да продължите напред. Това означава, че сте пропуснали нещо в предишната стъпка. Това е логично. Как мога да живея по-висш духовен живот, след като дори не съм в състояние да поставя една чаша на мястото й?
Да обичаме сестрите. Когато порицаваме някого, ние не го обичаме. Човек се вразумява само чрез любов. Не чрез мъмрене, гняв и осъждане.
Ако нещо ви съблазнява, смущава, не търсете какво са направили другите, за да ви навредят, т.е. не го приписвайте на другите, а на себе си. Мислете със смирение: „Каква беше моята вина? Защо това ми навреди?“ Според духовната си нагласа от всяко нещо получаваш или полза, или вреда. Не бива да се прехвърля вината на другите. Това е голяма грешка, а също и липса на смирение.
В трудните моменти от живота ни нека да пеем на Бога и да Го славим. Нека не бъдем като просяк, който пита Бога: „Дай! Защо не ми дадеш?“ Нека устaта ни свикнe да изрича хваление на Бога. Ние, хората, искаме да ни се благодари. Бог няма нужда от нашата благодарност. Той има милиони ангели и светии, които Го възхваляват. Нужно е да благодарим на Бога за собственото си благо. Нека не бъдем нещастни, хленчещи хора.
Когато при четенето на светите отци попаднем на някое място, което намира в нас отклик – да речем, слово за някоя добродетел, която не притежаваме, но бихме искали да придобием или за някой наш недостатък, от който искаме да се избавим – нека спрем и да размислим върху него. Например намирам някакво учение за страстта на гнева. Затварям книгата, сядам, мисля и се моля как да спра да се гневя, и го запечатвам в ума си. А когато четем безброй страници подред и всичко ни харесва и съдържанието е изпълнено със смисъл – тогава забравяме много. Ако чета, чета, чета и накрая затворя книгата и си тръгна – тогава не помня нищо и не се връщам към прочетеното с ума си. Целта не е да прочетем колкото се може повече страници, а да извлечем полза от това, което сме прочели. Такова четене с размисъл ще помогне за освобождаването ни от страстите.
Често помисълът ми казва: „Аз съм безполезен, аз съм непоправим…“. И това е от лукавия. Ако имам смирение, е редно да си кажа: „Добре, допуснах грешка, но ще се постарая да я поправя по най-добрия начин“. В такъв случай запазвам мирно настроение и не се смущавам.
Не чакайте Христос да дойде и да ви разбуди за молитва. Вие сами се будете и Го привличайте с молитвите си, призовавайте Го.
Сестри, пазете се от завист. Не позволявайте на тази страст да проникне в душата ви. Не трябва да завиждаме на сестрите си, а да ги обичаме и да се радваме на напредъка им. В края на краищата те са наши сестри! Духовното родство е много по-висшо от кръвното родство и затова трябва да ги обичаме много повече, а не да им завиждаме.
Грешим като мислим, че другите са ни виновни. Проблемът се крие в нас. Нека от устата ни излизат само ласкави думи. А когато нямаме какво да кажем, една усмивка е достатъчна. Нека дарим усмивката си, любовта си на ближния. Когато не обичаме братята и сестрите си, ние не обичаме Христос. Не можем да казваме, че обичаме Христос, и в същото време да не обичаме братята и сестрите си.

________________________

Духовната дъщеря на свети Порфирий Кавсокаливит, игумения Теосемни (в света Анастасия-Аристея Димза) е родена в Лариса в Тесалия през 1938 г. Завършва Медицинската академия на Червения кръст в Атина и работи в болници в Атина. През 1966 г. постъпва в манастира „Свети Стефан“ в Метеора. През 1976 г. с благословението на Кидонийския митрополит Ириней, заедно с две монахини, започва да възстановява от руините древния изоставен манастир Хрисопиги край град Ханя на остров Крит и се труди там в продължение на двадесет и четири години. Манастирът се превръща в духовно средище за жителите на Ханя и околностите му и много хора се обръщат към нея за съвет и помощ. Тя умира на 31 май 2000 г., като преди това в продължение на няколко години е тежко болна от рак.

https://afonit.info/biblioteka/nasledie-svyatoj-gory/budem-darit-blizhnemu-nashu-ulybku-nashu-lyubov-nastavleniya-igumenii-feosemni