Нашата вяра е жива и уникална. Хиляди пъти слава на Тебе, Боже наш

Спомен за Стареца Янис (Калаидис), 2 част

Голямата му любов към молитвата

Той посвещаваше много време на молитва. Във всеки случай молитвата е добродетел и майка на добродетелите и като майка ни въвежда в тайните на общението с Бога, според Марк Отшелник. Самият старец беше непрестанен молитвеник. Ежедневно той извършваше всички служби поменаваше множество имена, а вечер четеше вечерня и повечерие, извършваше бдение и отправяше молитвата си към Господ, Божията Майка и различни светии на Църквата. До дълбока старост той се молеше в църквата по време на богослуженията и Божествената Литургия или прав, или коленичил.

През цялата година той постеше, като ядеше само супа с ориз, моркови и картофи. Дори когато се разболя, той не промени този обичай, независимо от това какво казвали чедата му и лекарите. Говореше за Христовите страдания, които Той претърпя за нас, за ругатните и подигравките, за бичуването и камшиците, за кръстната смърт, за да разберем голямата любов на Господ към нас, а също и за да бъде ни пример за търпение и смирение в различните изпитания и за да живеем живота си в прослава на Бога, очаквайки венеца на вечната слава в деня на Неговото Второ пришествие. Именно тази велика любов на Господ към нас го привличаше да полага такива аскетични усилия.

Веднъж отец Сотириос Врамбакис дойде да съслужи със стареца, когато последният вече беше в напреднала възраст. Отец Сотириос вече беше служил със стареца и с мен в църквата “Свети Георги” в Неохори и предложи да отидем на кафе. Аз настоях да изчакаме стареца, но о. Сотириос, който добре познаваше навиците на о. Янис, каза: “Не, не, не: “Отец Янис? Ще мине обяд, преди да излезе от църквата!”. Той имаше обичай да остава в църквата и да се моли след Божествената литургия като се прибраше в един или два часа следобед, дори когато беше вече на значителна възраст и болен.

Една нощ, когато старецът Янис беше потънал в такава молитва към Божията Майка, която започна вечерта и завърши седем часа по-късно, като през цялото време той казваше “Пресвета Богородице, спаси ни”, изведнъж Божията Майка, му се яви жива и в светлина, между два хора от жени светици, които Ѝ пееха химни. Отдясно беше хорът на жените мъченици, а отляво – на подвижниците, които бяха просияли чрез своя аскетизъм, оставяйки света. Божията Майка, в своята слава, го поздрави и му каза да посъветва всички, особено духовниците, да прибягват до нейните молитви, защото тогава ще получат голяма благодат в Нейно име. В един момент всичко изчезна и той припадна.

Степента на неговата любов и търпение

Неговият аскетизъм, израснал от любовта му към Бога и към ближния, предизвикваше удивление у хората. Те се удивляваха и на търпението му и на радостта, която изпитваше при болестите си. Той никога не проявяваше и най-малкото раздразнение; устните му шепнеха: “Слава на Тебе, Боже наш, хиляди пъти слава на Тебе”. Когато го питаха как е възможно да се справя с нещата по този начин, той отговаряше: “Ако не почувстваме болка, как бихме разбрали? Как бихме почувстваме болката на нашия брат и как бихме се молили за него с болка в сърцето?”. Точно поради тази странна за нас причина той смяташе изпитанията на болестите си за благословии. Усещаше хората в себе си чрез болката им и когато се молеше, проливаше сълзи за всички тях, усещаше болката им. Всички намираха за странно, че той е способен да обича по този начин. Четвъртото му дете си бе отишло от тази земя на седемгодишна възраст; в друг случай едва не загуби внуче, макар че, както предсказваше, в крайна сметка детето оцеля; после дойде времето, когато си счупи тазобедрената става; имаше проблеми с гърба, с дишането и с много други неща, но заставаше пред иконата на Божията Майка и частиците от мощите на любимите си светии Рафаил, Николай и Ирина и с болка се застъпваше за много хора, споменавайки ги поименно.

Как е усещаше толкова силно болката на другите, след като не е познаваше повечето от тях? Ако се вгледаме дълбоко в богословието на нашата Църква, ще видим, че всичко това се дължи на единението с Бога. В любовта на Бога ние намираме себе си и целия свят в онтологично единение. Това се постига по пътя, преподаван от Светата Църква, с етапите на очистване и просветление. Когато човек желае да работи заедно с Бога, той се превръща в истински човек. Всеки, който е бил близо до отец Янис и го познаваше, е виждал хора, които уплашени, измъчвани от изпитанията на живота, разочаровани и объркани, идват при него и си тръгват изпълнени с радост: те преживяваха своето лично чудо, бяха изумени, когато той вече знаеше молбите им, проблемите им, имената им и успяваше да намери решение на проблемите им.

Той искаше всеки да задвижи великия дар на вярата в Христос, съветваше хората да отидат на изповед, на маслосвет, да постят и да се молят, и с разрешението на своя изповедник да приемат с вяра Светите Тайнства. Самият той се причастяваше със страх Божий и винаги преди това от очите му течаха сълзи. Никога не подхождаше фамилиарно към светите неща и съветваше да се причастяваме със сълзи. Ако не можем да го направим, казваше той, то поне трябва да поднесем въздишка, осъзнавайки нашата греховност и неизмеримия Христов дар. Той също така казваше: “Винаги поздравявайте светите икони, когато влизате в църква. Представете си, че някой дойде в дома ви и не ви поздрави. Това не би ви харесало, бихте се разстроили от подобно поведение”. Начинът, по който влизаше в църквата, беше неописуем, както могат да потвърдят хората, които го познаваха: отнемаше му около десет минути да стигне до олтара, защото се спираше пред иконите и им говореше като на живи.

Имаше много неща, които ме впечатлиха в отец Янис. Веднъж отидох с приятел йеромонах да го видя. Когато поговорихме и станахме да си тръгваме, той искаше да направи нещо, за да зарадва йеромонаха.  Взе някакъв плод и го сложи в ръката му, но другият свещеник от учтивост и срамежливост не пожела да го вземе, защото нямаше нужда. След това старецът ни остави стъписани, когато каза: “Аз имам нужда от него, затова ти го давам”. Той знаеше, че ако направиш добро дело на някого, си го направил за Бога и че спасението ни зависи от любовта ни към ближните. Той имаше специален начин на преподаване: учеше с живота си. Казваше също така, и го мислеше от душа, от същността си, че е най-малкият свещеник в Гърция, наричаше се жалък и “храна за червеите”, докато винаги целуваше ръка на епископите на нашата Църква, а също и на по-младите свещеници. След Божествената Литургия ни целуваше по челото и когато се оплаквах и казвах: “Недей, старче, целият съм се изпотил”, той отговаряше: “Това не е пот, сине, това е светена вода”.

Божествени преживявания

Според ниптичните отци на нашата Църква виждането на нетварната светлина е висшето състояние, до което можем да достигнем, и се дава на съвършените. Често ми се искаше да го попитам дали е имал такова преживяване и дали е видял тази светлина. Не можех да повярвам, че такъв човек, с такава вяра в Бога и такова смирение, не би бил намерен за достоен да получи откровение на Неговата слава. Повярвах обаче, че старецът със сигурност е видял нетварната светлина, защото всички, които го познаваха, говореха за сияйния блясък на лицето му.

Затова един ден, когато го посетих с един младеж от моята енория, (след като се поклонихме на светите мощи, той изпя химни за светиите и ни помаза със свещения елей, който гореше пред иконите и мощите, четейки молитви за здраве, просветление и спасение – това се случваше през целия ден, всеки път, когато някой посещаваше дома му – ние влязохме в хола, където той даде на всички по малко портокалов сок), го попитах дали някога е виждал светата светлина. Той веднага сведе глава, а когато го попитах отново, я поклати. Затова му казах: “Казват, че има синкав оттенък”, а той отговори: “Да, сине, има”. Бях твърдо решен да го накарам да ни разкаже. И тогава той ни разказа, че е виждал святата светлина няколко пъти, но най-вълнуващото било в църквата на Достопочтения Предтеча в Пория. “Беше на 24 април 1976 г., Велика събота, по време на Божествената литургия, когато хвърлях лавровите листа в църквата и пеех “Възкресни, Боже”. Когато стигнах до дясната страна на олтара, отгоре като мълния засия светлина и ме обгърна изцяло. Почувствах, че целият напускам този свят, душата ми се изпълни с радост и веселие. Много хора в църквата казаха, че над главата ми е блестяла светлина, и това продължи няколко минути. Това се случи, когато бях енорийски свещеник там, в църквата на достопочтения Предтеча, където служих от 1973 до 1989 г.”.

По-късно научих, че оттогава той живеел с жена си като брат и сестра и че именно тогава получил дарбите на прозорливост и изцеление.

Пастирско преподаване

Той изпитваше особена любов към децата и младежите. Никога не искаше да критикува никого, особено онези, за които Христос говореше с такава нежност. Искаше младите хора да идват на църква, когато желаят. Не искаше да нараняваме никое дете с грубото си поведение. Веднъж едно младо момиче дойде в енорийската църква, за да прочете старецът молитва над нея, а до него стоеше една монахиня, която смъмри момичето, че е дошло с панталони. Той не каза нищо, само прочете молитвата и когато монахинята си тръгна, каза на момичето с голяма любов: “Дете, не се притеснявай. Ти изпитваше болка и дойде, за да бъдеш излекувана. Ето защо си дошла така”. Той знаеше, че монахинята е действала от излишна ревност, и от учтивост не ѝ каза нищо. Често казваше: “Не критикувайте децата. Много неща не са наред и затова те реагират по този начин: телевизията, храната, която е пълна с различни вещества, и егоизмът на родителите, който ги отдалечава от децата им”. Той също така казваше: “Не ме гледайте. Бях посетен от Божията благодат, когато бях съвсем малък. В противен случай кой знае какъв щях да стана”.

Той много обичаше Църквата, обичаше епископите. Някои от тях идваха да го посетят, но той никога не казваше нищо, защото смяташе, че не е достоен да бъде посещаван от йерарси. Той искаше хората да имат високо мнение за Църквата, да се гордеят с нея. Един от епископите, които идваха много често при отец Янис, беше покойният митрополит Антоний на Сиатиста. Между тях съществуваше силна връзка на взаимна любов, която не убягваше от вниманието на хората.

Той не искаше хората да критикуват Църквата. „Ако критикувате Църквата, вие критикувате Христос“, казваше той на вярващите. Като пример той припомняше събитието от Деяния (9, 4-5), когато Савел / Павел, преди да се обърне към християнството, преследвал Църквата. По пътя за Дамаск му се открива Господ и му казва: “Савле, Савле, защо Ме гониш?”. Той каза, че можем да намерим Христос, Който ни обича толкова много, само в Църквата. Това е мястото, където трябва да Го намерим, и ако го направим, ще се радваме на вечен живот от тук и сега. В Църквата е Божията Майка, Светиите; това е мястото, където виждате вечния живот. Той цитираше като примери светиите Рафаил, Николай и Ирина, които са живели толкова много години преди нас, но ни чуват, идват и ни помагат, правят толкова много чудеса по целия свят, разкрили са ни живота си и мъченичеството си за Христос. “Ето ви. Това е вечният живот. Те са умрели за Христос и все още са живи. Какво повече да искаме? Нашата вяра е жива и уникална“. По въпроса за личните карти той искаше на тях да бъде изписано “православен християнин”.

 Християнски край

Отец Янис почина в Господа на 4 август 2009 г. в Неохори, където беше и последният етап от свещеническото му служение. Прикован на легло дотогава и много отслабнал за дълго време, той чакаше да бъде призован от Господа, Когото толкова много обичаше и на Когото служеше с такава ревност, спазвайки Неговия закон, който е обобщен в двете заповеди – да обичаш Бога и ближния си като себе си. Месеци наред ходехме да му занасяме Светите Тайнства. Той винаги чакаше с благоговение и докато краката го държаха, се изправяше сам. По-късно се опитваше да се изправя с помощта на чедата си или на всички хора, които се намираха в къщата по това време. Когато силите му най-накрая го напуснаха, той остана на легло, където преживя последните болки с търпението на Йов, макар че за нас беше трудно да го виждаме в подобно изпитание.

Веднъж със съпругата ми Пенелопе отидохме да получим благословението му, тъй като усещахме, че старецът е на път да напусне земния си живот. Когато го прегърнахме за последен път приживе, излязохме от дома му. С него бяха съпругата му Поликсени, която през всичките тези години бе проявявала голямо послушание към него, и децата му Теодора, Христос и снаха му Анастасия. Още преди да е изминал час, те ни разказаха за неговото заминаване, което те преживяха като преселване. За кратко време от нашата митрополия дойдоха свещеници, които подготвиха тялото му и го облякоха в свещеническите му одежди, в съответствие с традицията на нашата Църква. Забелязахме, че по странен начин Кръстът му излъчваше сладък аромат.  Много от хората, които го познаваха и бяха научили за неговото заминаване, започнаха много рано да идват и да вземат благословението му за последен път. Тялото му остана на топло, докато дойде време за погребението му. На следващия ден Негово Високопреосвещенство Макарий, нашият митрополит, оглави службата и произнесе слово за стареца. Всички заедно изпяхме погребалната служба за свещеник, след което свещениците вдигнаха достолепното му тяло и кортежът се отправи към последния дом на тялото му. Той беше погребан зад църквата на светите Рафаил, Николай и Ирина, на място, което сам беше избрал и подготвил.  Той поиска книгата “Свидетелството на свидетеля”, която беше написал и издал със собствени средства, да бъде раздадена в деня на погребението му като подарък на присъстващите за слава на Триединния Бог.

4 август беше слънчев ден. По обяд беше много горещо, но заедно с емоцията и траура на всички нас природата реши да се включи, както четем в Житията на светците. Веднага се събраха облаци и за малко започна да ръми; небето дискретно поплака, природата се облече в траур за малко, а после, слънцето отново се показа, за да не развали тази последна служба на земята на Стареца на Любовта.

Старецът се възнесе на небето, за да бъде с Христос и Неговите възлюбени светии. Той казваше: “Ще си отида и пак ще ви виждам“. Отец Ефсевиос Витис каза на едно от духовните си чеда: „Сине, ако си видял папа Янис от Неохори, значи си видял светец“.

Elder Ioannis Kalaïdis (2)