Нека живите бъдат милостиви към мъртвите

Обичам старите гробове, ние с тях се сприятелихме – минавайки покрай тях чувствам, че в тях лежат мои приятели, които ми се иска да попитам за този свят, който се открива зад границите на смъртта. Някои от надгробните камъни ми се ще да целуна, както се целува лицето на стар приятел. И тук отново виждам моята духовна загуба: сега виждам, че малко съм се молил за мъртвите, че моят съюз с тях би могъл да бъде по-тесен. И моля тези, които прочетат тези редове – не минавайте равнодушно край гробовете, кажете макар и две думи: „Помени, Господи!“, „Упокой, Господи!“. Това ще бъде милост за покойника, като да протегнеш чаша студена вода на пътника в зноен ден. Човек се нуждае от любовта, но мъртвите се нуждаят от нея повече, отколкото живите. Нека живите бъдат милостиви към мъртвите и нежни към тях в сърцето си.

И ето, седейки до някакъв неизвестен гроб, си спомням моите наставници, духовните братя и сестри, които си отидоха преди мен във вечността; гробовете им са далеч от тук. Гледам тоя гроб, като че е образ на техните гробове. И почти винаги в сърцето ми се промъква тънка тъга – не съм дал на човека това, което е трябвало да му дам, аз съм неиздължил се длъжник пред моите приятели дори за това, че малко съм способен да обичам. И затова моля безмълвните гробове – научете ме на любов. Когато в някакви мигове Господ даде да изпиташ любов, разбираш, че има истински живот, а останалото е сив сън. Само любовта прави живота дълбок, само любовта прави човека мъдър, само любовта дава сили с радост да понасяш страданията, само любовта е готова да страда за другите и да бъде благодарна за това като за придобивка, само любовта влива гореща вълна в сърцето. В друго време сърцето е хладно, като камък.

Аз не умея да обичам. Но Господ ми е дал възможност, каквато е щастието, и в същото време укор за мен са срещите с тези, в чието сърце е имало нелицемерна любов, която те са събирали в борба със себе си, както воин плячката на война. Заради тези хора е съществувал и съществува светът. Но в голямата си част те остават непознати за света. И едва след смъртта, и то не винаги, се открива кои са те.

И ето, седя на гроба и си спомням техните имена; започвам беседа с тях като с живи. Не чакам отговор, по-право съм твърде земен и груб, за да чуя техния отговор. Но е мое щастие, ако в тези минути Господ ми даде няколко сълзи, изцедени от сухото ми сърце. Мисля, че даже и ако моите думи не стигнат до тях, то макар и една сълза, паднала на гроба, няма да пропадне безследно – ще я чуят мъртвите.

Архимандрит Рафаил (Карелин)

Из книгата „Свещеното слово и човешкото възприятие“, изд. Енорийски издателски център „Свв. Кирил и Методий“ и издателство „Лествица“