Моля се тези мрачни години никога да не се върнат

Свети Висарион имаше служение в манастира, но също и в света. Всеки понеделник и вторник ходеше в болниците в Ламия, посещаваше пациентите, утешаваше ги и ги изповядваше. С харизматичната си личност, любовта си към хората и милия си и прост начин на общуване успяваше да облекчи страдащите души.

През останалите дни седеше в манастира, пред църквата, поздравяваше хората с приятелската си усмивка и изслушваше проблемите им. Хората, които идваха обременени с болка, страдание и тревога, си тръгваха от него облекчени.

Той помагаше на много от тях и финансово. Всичко, което му носеха хората, които му се доверяваха, Старецът разпределяше на бедните и нуждаещите се. Той повтаряше: „Навън хората са бедни, гладни, трябва да им се помага.“

***

Беше няколко дни преди Рождество през 1988 година. В къщата за гости на манастира “Св. Агатон”, която има висяща камина, старец Висарион четеше православно издание. Той беше погълнат от четенето и изглеждаше развълнуван. Изведнъж игуменът отец Дамаскин, който седеше до него и надписваше Рождественски картички, забеляза, че старецът плаче и се опитва да изтрие сълзите си.

„Защо плачеш, отче?“ – попита го той.

„Добре съм, дете мое“ – отговори той – „не се тревожи!“

„Но ти плачеш, отче! Кажи ми защо плачеш. Станало ли е нещо?“

„Не, дете мое! Виж, спомних си нещо. Нека тези мрачни години на окупация, бедност и глад никога да не се върнат в нашата страна. Спомням си нещо, което ми се случи по време на Божествената литургия на Рождество 1941 г. в едно планинско село в Кардица, където по това време бях проповедник. Когато излязох със Светия Потир и казах: „Със страх Божий, вяра и любов, пристъпете”, всички селяни започнаха да идват за Божественото Причастие, водени от децата си. Една млада майка доведе пред мен отслабналото си дете. То отвори малката си уста и зачака да се причасти с Тялото и Кръвта Христови. Момиченцето ми каза името си и аз я причастих. Но вместо да се отдалечи, тя стисна с изтощените си ръчички свещената кърпа, червена кърпа, с която си избърсваме устата след Светото Причастие, и ми извика със сълзи: „Още, отче, още!“ Моето малко дете беше гладно! Коленете ми се подкосиха и трепет обзе цялото ми тяло. Очите ми се напълниха със сълзи и за да не ме видят вярващите, се обърнах към Светия олтар. Оставих Светия Потир и седнах на стола. Плаках и казах с човешка болка: „Защо, Боже мой, допусна нашата страна да стигне до такова нещастие? Съжали се, Господи, над нашите деца!“