Не заслужава ли да отделят малко време и сили за светлата история на Царството Божие на земята?

Неврокопският митрополит Борис (в света Вангел Симов Разумов) е роден на 8. XI. 1888 г. — Димитровден, в с. Гявато, Ресенско (Битолско). Житейският му път по чуден начин е свързан с Божия угодник св. вмчк. Димитрий Солунски, особено почитан в родния му край. Пак на Димитровден след точно 60 години, той ще се представи пред Господа, обагрен с мъченическа кръв. По този повод публикуваме откъси от труда му „Кризата в нашето училище“, който звучи актуално и днес.

„Нашият народ прекарва тежки дни. Той е подхвърлен на големи изпитания и стои пред още по-големи опасности… През всичкото време на своето съществуване нашият народ е понасял много тежки удари и претърпявал страшни страдания… Той е могъл да преодолява изпитанията и превъзмогва опасностите само затуй, защото неговият дух е бил здрав, бодър, твърд и непобедим. Сега обаче душата на нашия народ е болна и недъгава. Заблудени синове на тоя народ дигнаха отцеубийствена ръка и израниха негова душа. Най-големите врагове на нашия народ, негови собствени рожби, посегнаха на най-ценното съкровище и най-великата сила, която той имаше: посегнаха на неговата вяра…

Религиозно-нравствената, а редом с нея и националната катастрофа на българския народ биде подготвена от много страни и много фактори. Най-много обаче, в това отношение биде извършено чрез нашето училище и нашата погрешна просвета, чрез нашата гибелна училищна и просветна политика. Никой искрен и съвестен човек не може да отрече това…

Тежка вътрешна криза разяжда нашето училище и нашето учебно-възпитателно дело. Напоследък тая криза назря и се отвори като жива рана, пълна с отрови и зарази… Отравянето душата на българската младеж и на българския народ е най-голямото и най-страшно престъпление, което досега е било извършено на българска земя! Едно престъпление, което с нищо не може да бъде изкупено и ще лежи като вечно проклятие върху името и съвестта на ония, които го извършиха и може би още продължават да го вършат!…

Учебните програми на нашите училища се копират обикновено от чужбина…В нашите училища децата получават голям баласт от разнообразни, често пъти противоречиви и фалшиви познания, които обикновено разбъркват ума и създават в него същински хаос. Никаква жива връзка не обединява тези откъслечни и незавършени познания в едно завършено, хармонично цяло.

Нашата младеж не получава никакъв отговор на вечните въпроси на човешкия дух, ония въпроси, които вълнуват човека, откак той е създаден… Въпросите за началото и края, за целта и смисъла, за основата и същината на всичко, което съществува, за живота и смъртта, за небето и земята, за Бога и човека и пр., не намират никакво разяснение в нашите училища. Напротив, със своята погрешна образователна система и със своя отрицателен дух нашето училище замъглява още повече тези въпроси и създава често пъти истинско затъмнение в ума и душата на нашата младеж. То отговаря с отрицание на всички тези въпроси, или по-право отрича самите въпроси. То отрича духа, отрича човека, отрича вечността, отрича Бога…

В нашите училища децата изучават усърдно историята на царствата и народите по земята. Наистина, това е любопитно, а понякога и поучително. Но какви примери виждат те в човешката история от близки и далечни векове? Не е ли тя история, изпълнена предимно с неправди и беззакония, с насилия и потисничества, с грабежи и опустошения, с вандализми и разрушения, с кървави войни и жестоки самоизтребления? Такава е обикновено историята на земните царства. Ако нашите деца употребяват толкова време и усилия, за да изучават тази мрачна история, не заслужава ли те да отделят малко време и сили за светлата история на царството Божие на земята? Не заслужава ли те да се запознаят с царството на доброто, истината, правдата, любовта, светостта? Историята на християнството от първите векове, напр., е изпълнена с величави образи и възвишени примери на себеотрицание и себепожертване за доброто, истината, правдата. Вярата на първите християни ги е издигала на необикновена висота, а тяхната любов към Бога и човека ги вдъхновявала за нечувани подвизи. Не заслужава ли нашата младеж да застане пред тези светли образи, увенчани с ореола на мъченичество и святост, да застане пред тях и се вдъхнови от техния подвиг? Много поучителни неща има и в историята на нашата родна Църква.

Всеки, който познава нашето близко минало, знае, че нашето училище е рожба на нашата родна Църква. Тя го създаде и отгледа в своята пазва през тежките дни на тъмното минало… Скоро обаче заблудени хора откъснаха съвсем нашето училище от Църквата и вярата и го поведоха по гибелни пътища. Нещо повече: те настроиха рожбата против майката…

Сега българското училище и българската младеж представляват тежка грижа за всички ни… Българският народ е християнски, и затова никой няма право да му дава езическо училище. Българският народ се е крепил, живял е и се е опазил в продължение на вековете само чрез вярата в Бога и себе си, и затова никой не може безнаказано да учи неговите рожби на безверие и безбожие, и да подготвя по тоя начин неговата гибел. Българското училище трябва да се обнови и спаси, за да се обнови и спаси българската младеж“.