Нямах достатъчно покаяние при молитва

Владика Николай бе дълбоко вярващ. Вярата му в Бога не се поддава на сухи формулировки. Това бе жива вяра в Живия Бог, Който е толкова близо до човека, по-близо от въздуха край него, от тялото. Представяше Го като Живеещ в най-съкровените недра на душата ни и навсякъде в природата – от най-малката частичка на прашинката до огромните явления, владика Николай виждаше и съзерцаваше Бога. 

За мнозина молитвата е празен звук, формалност. За владика Николай тя бе свещен химн в чест на Вседържителя. Наблюдавайки го в продължение на много години, видяхме голямата му борба със себе си. Като страж, стоящ на опасен пост, той бдително оглеждаше всичко случващо се. И така от година на година внимаваше в себе си. Огромната му вътрешна борба смайваше.

Ще посочим няколко бележки с мисли на владика Николай за молитвата:

„Нямах достатъчно покаяние при молитвата…”

“Имах подтик към покаяние, но не в достатъчна степен…”

“Четох Покайния канон. Изпитах вълнение докато четях канона… Но при четенето ми липсваше добро разположение…”

“Молих се по-искрено и по-топло от миналия път…“

Тези кратки бележки отварят вратичката към живота, протичащ дълбоко в душата му. Свидетелстват за голяма сила и чистота на духа.

Владика Николай се молеше не само в килията, но навсякъде. Молеше се на път към храма, в семинарията. В хубаво време се разхождаше по безлюдна алея, а устните му шепнеха, погледът му бе съсредоточен вътре в него. Спираше, съсредоточаваше се върху някаква невидима вътрешна точка. Молеше се и разхождайки се из манастирското гробище.

Много пъти съвсем неочаквано съм го срещал и съм го заварвал на молитва. Добре помня тези мигове. Например стоеше зад китен люляков храст, почти незабележим в сенките му. Слънцето обливаше с лъчите си земята. Чистият кристален въздух трептеше. Наоколо бе тишина. Природата сякаш извършваше богослужението си. И ето че сред това богослужение на природата стоеше и беловласият Божий служител и принасяше славословия и благодарствени молитви към Този, Който премъдро е създал всичко и е толкова близо до нас, чието дихание се усеща във всяко на дребно храстче, листенце, тревичка, ухайно цвете. Погледът на светителя бе устремен към небето, а устните му шепнеха молитва. И от силното молитвено чувство главата му се свеждаше все по- надолу. Но щом владиката забележеше, че някой приближива бързо заемаше обичайното положение, за да не се разбере с какво се занимава.

В. Маевски, “Светителят Николай Велимирович. Живот и слова”