Забравили сме най-важното

Господ ни събра в Църквата чрез Своята любов. И ние трябва да се обичаме помежду си. В Църквата няма чужда болка. Трябва да откликваме. Трябва, просто сме призвани да помагаме на страдащия енориаш, да се молим заедно за него, да посещаваме старите хора, да помагаме на многодетни семейства. За това трябва да вдъхновяват своите чеда пастирите на Църквата.

С горчивина искам да отбележа: пастирите са загубили любовта към своите паства. Страдащите, както никой друг, се стремят към свещеника, искат да бъдат изслушани, утешени. А това не се случва или даже още по-лошо, извеждат от храма плачещите, без дори да се поинтересуват каква е причината за тяхната скръб.

Спомням си картинка от старо православно списание, на която са символично изобразени добър и зъл пастир. Добрият – кротък Христос с овчица на раменете, злият – страшен нечовек във вълча кожа, от чиито очи святкат мълнии. Ето това е страшно…

Господ казва: „Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители“ (вж. Мат. 7:15). На младите пастири често се налага да обясняват защо пеем: „С любовта Христова си се уязвил (си пронизан), преподобни“, „С любовта Христова са свързани апостолите“. Апостол Йоан Богослов също постоянно говори за любовта. И светите отци ни казват: „Дори в събранието не се срамувахме от сълзите си“. Ако скръбта разяжда душата, не трябва да извеждаме този човек от храма, не трябва да мислим, че той пречи на останалите. Цялата Църква трябва да се моли, за да облекчи Господ неговите страдания. А пастирите ни са загубили тази любов.

В нашия храм често се случва всички заедно да се молим за страдащия. После той идва и казва: „Отче, дори не усещам себе си, толкова ми олекна след общата молитва“. Но рядко се молят така, рядко ще срещнеш такава енория. Оказва се, че сме забравили най-важното – Христовата любов. Но и Господ може да ни забрави заради това.

Прот. Йоан Миронов

—————————————-

Бележка на редакцията: статията в никой случай не цели изобличаване и осъждане на пастирите; подтикът за публикуването на тези думи е  напомняне на най-важното…