Нашата Владичица прие душата му в деня на Своето свято Успение

Последните дни на стареца бяха за него особено мъчителни, тъй като напредващата сърдечна недостатъчност затрудняваше дишането и той много страдаше. За нас обаче това беше пример за истинско търпение. Когато ние, чувствайки, колко му е тежко, се опитвахме да облекчим страданията му, той ни утешаваше, позовавайки се на подходящи примери, и особено на такива, които се отнасяха за суетността на света. Той казваше: “Наближава денят на моето заминаване. В това състояние аз все едно за нищо не ставам, нито мога да се подвизавам.” Приснопаметният старец и в най-малка степен не забравяше за своята цел и по всевъзможни начини, по всякакъв повод, търсеше възможност за подвижничество и за получаване на духовна полза. Тъй като не беше в състояние да се помръдне и дори да легне поради болестта си, той седеше на едно сковано от нас кресло и непрестанно оплакваше суетността на живота. Очакваше освобождаването си от този живот като най-щастлив жребий и когато задухът не го мъчеше, шепнешком произнасяше заупокойни тропари. “Арсений – весело казваше той, – кога ще тръгнем на път? Ти, изглежда, не се молиш, и ето, ние се бавим.” В продължение на почти четиридесет дни, последните в живота му, старецът не хапна нищо, само ежедневно се причастяваше и хапваше малко диня.

Старецът така се грижеше за своето заминаване, че човек би могъл да си помисли, че той наистина трябва всеки момент да тръгне на път и чака превозното средство. Ние, не надявайки се вече на нищо, се опитвахме с всякакви средства, научни или практически, поне да облекчим страданията му, тъй като задухът от време на време силно го мъчеше. Старецът обаче ни казваше: “Не се трудете, деца. Няма да остана тук. Колко време чаках този час! Само се молете, нищо да не попречи на моята надежда. Докато човек е жив, не може да бъде безгрижен”…

На следващия ден, на празника на нашата Владичица Богородица, старецът присъстваше на литургията, със затруднение произнесе “Трисвятое” и вече за последен път се причасти с думите: “В запас за вечния живот.” Гледаше постоянно към иконата на нашата Владичица, Която така обичаше, и сякаш искаше от Нея нещо, за което именно Тя знаеше. И мирните сълзи на стареца бяха свидетелство за съкровената молба на душата му, обърната към Нея – Тази, Която толкова пъти го е утешавала, заставяйки го да храни твърда надежда на Нейното милосърдие…

Нашата Владичица в пълна мяра изпълни Своето обещание, съединено с думите: “Уповавай се на Мен” – и му изпрати последния Си дар, като прие душата му в деня на Своето свято Успение!

http://www.sveta-gora-zograph.com/books/StIosifIsihast/book.html#d0e455