По повод дискусиите относно преподаването на нашата вяра в българското училище днес

По повод регулярно провежданите конференции и дискусии относно религиозното обучение в българското училище днес и повдиганите на тях въпроси, предлагаме кратък обзор на препоръките на преподаватели с дългогодишен опит в тази сфера.

I.В дискусиите за религиозното образование напоследък се налага мнението, че в областта на религиозната педагодика, дидактика, методология е необходимо да има „обновление, иновация” и трябва „да се предложи нещо модерно на децата”.

Опитът показва, че подобен подход крие риск от неточно представяне на Свещеното Писание и неправилно възприемане на вярата от децата. Много съвременни методи грешат, допускайки излишна изкуственост и сложност. Често самият учител не може да се ориентира в същината им, а децата не могат да разберат какво се изисква от тях. И както каза един наш богослов „целта е не да „профанизираме“ или да представяме сухо вярата и нейните послания с цел разбираемост на учебния материал, а да изработим уроци, които да достигнат лесно до всяко дете и същевременно да издигнат сърцето и ума на детето до едно ново, духовно равнище, на което то не може да бъде издигнато от никой друг учебен предмет“.

На въпросът дали са необходими обновяване и иновации в тази сфера, отговори и негово Високопреосвещенство Владимирски митрополит Евлогий още през 2019 г., при посещението си в България. Като доктор по богословие, архиерей с богат опит в образованието и катехизацията в поверената му епархия и най-вече смирен молитвеник, той ни увери: 

„При просвещаването на децата в светото Православие трябва да свидетелстваме за тази вечна Истина с най-ярките и изразителни слова така, както тя е изразена в Светото Евангелие, в учението на светите апостоли и в творенията на светите отци на Църквата, без да умаляваме техния небесен смисъл и значение. Божията Истина е дадена за всички възрасти, в което е цялото ѝ превъзходство, когато става дума за религиозно възпитание, и децата не правят изключение, защото тя докосва душите им“.

Изводът е, че обновяване и иновации в тази област са рискови и неуместни, още повече ако се действа прибързано, хаотично, със спонтанни промени в учебните материали и експерименти в преподаването. Ако сме така отворени за експерименти, в един момент нещата могат да ескалират дотам, че децата да се допитват до изкуствения интелект по духовни въпроси, само и само за да сме „в крак с времето” (подобно допитване вече се прилага по други предмети в образователната система).

II. Едно предложение в дискусиите е да намерим нашия български модел на преподаване на предмета като го съобразим с особеностите на времето, в което живеем, с това, което е характерно за съвременните деца.

Като че ли такъв модел вече е намерен, стига да приемем опита на потрудилите се в тази сфера. Всеотдаен учител, който докосваше душите на учениците, не само с думи, но и с примера си, и имаше пълна, непоколебима преданост към Светата ни Църква, беше игумения Валентина (Друмева). Тя написа близо трийсет книги, които да подпомогнат възпитанието на българските деца в Православната вяра: учебници по Православно вероучение, жития на светиите (адаптирани за деца, с нужните изводи), много разкази за българските деца.

Ето обобщението и изводите, направени от нея:

„Сега децата са други. Чрез телевизора, компютъра и интернет, те свикнаха да получават готова информация, която много силно въздейства. Натоварва ги и обременява паметта им. Така те губят способност да мислят самостоятелно и задълбочено. Това води до лекомислие и подражание на греха, което е най-лесното. Децата са разсеяни, преуморени. Като съобразих всичко това, аз се отдалечих от съвременната методика на обучение. Тя е сложна и обременява децата. Работя по възрожденски, просто, ясно, разбрано. На практика този подход се оказа добър, защото нашето училище вече работи 27 години, без отлив на деца. Напротив те идват с голямо желание. Нито веднъж обаче не съм изнесла урок, без да се подготвя старателно.

В стремежа си да ангажират по-лесно вниманието и интереса на децата, някои преподаватели въведоха в учебния час забавни детски игри с духовно съдържание. Това олекотява духовното знание и въвежда светски дух. По този начин то няма да стане по-разбираемо. Майсторството е да се постигне добър резултат, както изисква вероучителният урок. С големите ученици се разглеждат Десетте Божии заповеди, изучава се и Символа на вярата по членове, блаженствата. В края се извлича поука от децата.

Установих, че децата с годините се променят. Пренатоварени умствено и психически, бързо се изморяват. Затова съкращавам с няколко минути часа. Принципът е: 5 м. преговор, 30 м. урок и 10 м. поука. Когато се създаде интерес, на децата не им се тръгва.

Ако им се говори на висок богословски език, децата губят интерес защото не разбират казаното. Зная случай с учител, който завърши с отличие богословие, но не успя. Децата не го разбраха, защото им говореше на висок стил.  Други нямаха духовна подготовка и много неделни училища се откриха от презвитери и вярващи жени, но скоро се закриха. Имаше и друга крайност. Разказваха се на децата наивни истории, които звучат неубедително.”

Ето че ние имаме модел на преподаване на основите на нашата вяра, съобразен с особеностите на времето, модел, който не внася в преподаването светски дух и дори съдържа елементи на зашита на вярата, от които по-рано преподаването не се нуждаеше. Но сега, когато зачестиха опитите да се приравнява Православната вяра – даденото от Бога откровение със създадените от хора религии, това е необходимо.

III.В дискусиите има общо съгласие за това, че материалът трябва да бъде разбираем за децата, поднесен по подходящ начин, така че те да са привлечени към предмета. Как се постига това? Като се олекоти, раздели, онагледи традиционно преподавания материал. Не и не като се разхвърлят събитията от Стария и Новия Завет и се внасят нови идеи като запознаване на децата с чужди религии в начален етап на обучение (което само може само да ги обърка). Да не говорим за това как в някои нови учебни материали се загатва, че Православната вяра е „една от многото религии“, която „има общо с тях“, защото „ето как някои празници се празнуват по целия свят“ и ние сме длъжни „да сме толерантни“, а защо не и „да празнуваме заедно“; „и те имат храмове, и ние имаме“ и т.н.

Заключение

Православието винаги се е преподавало по един и същ начин – следвайки реда, по който Божието Слово е изложено в Свещеното Писание. Традиционно, уроците по Православно вероучение винаги са представяли последователно събитията от Стария Завет и Новия Завет. По този начин са съставени учебниците по вероучение за деца и младежи на игумения Валентина (Друмева), по този начин са подредени уроците в четирите книжки по Закон Божий, съставени и илюстрирани специално за българските деца.

В момента в България има над деветдесет православни книги за деца и юноши. Това е предостатъчно, за да въведе децата ни в светата Православна вяра и да възпита у тях благоговение към нея.

Какво повече може да се каже? Оттук нататък от нас се изисква действие. Всеки учител, възпитател, родител, би могъл, а и има дълг пред Бога, да говори на децата за вярата. Разбира се, най-напред трябва сам да е добре запознат с нейните истини, и да показва личен пример на християнски живот.

С какво се отличават учителите и преподавателите, които всеки от нас помни? С това, че независимо от водения от тях предмет, са ни преподали ценности, които да следваме през целия си живот. А вечните, неизменни ценности произтичат от Православната ни вяра.