Прости ми, заради Христа, за да ми прости и Господ

Лъжем се, когато казваме, че сме простили

Прошката ни ще бъде истинска само когато спрем да съдим ближните си и започнем да съдим себе си. Да, трудно е, много е трудно да се постигне това. Толкова сме свикнали да осъждаме, че това е станало наша природа или дихание, затова и всичките ни разговори са изпълнени с осъждане на ближните ни. Човек, който не осъжда другите, е необикновено явление.

Благодатта се отдалечава от този, който не прощава

Има хора, които не прощават на враговете си, дори ако последните ги молят за прошка. Така веднъж дякон Евагрий от Киево-Печерската лавра, когато братята насила го довели при умиращия презвитер Тит за помирение, отказал да му прости, въпреки че Тит го молел за прошка. За такава жестокост ангелът веднага убил дякон Евагрий с огнения си меч, а презвитер Тит докоснал с ръка и той веднага се изцелил.

Така презвитер Саприкий, воден на смъртно наказание заради вярата си в Христа, отказал да прости на мирянина Никифор, въпреки че последният много пъти го молел за прошка. За това злодеяние благодатта напуснала Саприкий, той се отрекъл от Христос и загубил мъченическия венец, който вместо него получил Никифор. За всичко това се разказва в житието на светия мъченик Никифор.

***

Преди осем години в Белград една жена на име Евдокия ми разказа, че от дълго време се карала с една монахиня, която живеела в същия град. Всяка година по време на Великия пост, преди монахинята да пристъпи към Причастие, Евдокия я молила за прошка. Но монахинята рязко я отблъсквала. И в такова състояние на гняв пристъпвала към чашата с Тялото и Кръвта Христови, докато под въздействието на проповедта на един епископ не се вразумила. След тази проповед монахинята първа отишла при Евдокия и поискала прошка.

Това е начинът, по който православните християни винаги са постъпвали, и особено в Неделята на прошката. Вярващите първи са протягали ръка за помирение към враговете си, подчинявайки се на гласа на Църквата: пръв подай ръка на тези, които са те обидили. Вие сте православни християни, чиято отличителна черта е всеопрощаващата любов. Простете си един на друг и се помирете от дъното на сърцата си, за да слезе върху вас благодатта на Светия Дух.

За искреното прощаване на обидите и за неосъждането на ближните

Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви. (Мат. 6:14-15)

Прощаването на греховете ни, Господ обещава само при условие, че и ние прощаваме греховете на нашите ближни, т. е. ако прощаваме всички обиди и всички оскърбления, които те ни нанасят. Има случаи, когато ние не прощаваме или, най-малкото, не прощаваме от цялото си сърце на своите ближни злото, което са ни сторили. А понякога даже биваме подобни на дякона от Киево- печерската лавра Евагрий, който не простил на умиращия презвитер Тит, въпреки че той го умолявал за прошка. Заради тази жестокост на Евагрий Господ чрез Своя ангел на място го поразил със смърт.

Невъзможно е да си представим и цялата страшна сила, целия ужас на бъдещите адски мъчения, до които ще ни доведе нашата жестокост и произтичащото от нея непрощаване на греховете ни от Бога.

В това, че нашите грехове остават непростени от Бога, трябва да търсим главната причина и за всички наши бедствия във временния ни живот, и особено за всички наши болести, както свидетелствува Св. Евангелие. Често, преди да дарува изцеление на някой страдащ, Господ е казвал: Чедо, прощават ти се греховете (Мат. 9:2; Марк 2:5; Лука 5:20), и едва тогава следвало чудото на изцелението. Ясно е, че докато греховете на човека не били простени от Бога, действието на болестта продължавало. Но щом се унищожавала нейната причина – грехът, изчезвала и болестта.

Затова нека повече от всичко на света се боим да не би нашите грехове да останат непростени от Бога. Защото това е причината на всички наши бедствия – и временни, и вечни.

Впрочем Господ не прощава греховете ни и тогава, когато не прощаваме на нашите ближни и онези грехове, които не се отнасят до нас, тоест, когато ги осъждаме. И в единия, и в другия случай попадаме под наказанието, съдържащо се в думите на Христа: Ако не простите на човеците прегрешенията им и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви (Мат. 6:15).

 Примери за прошка при подвижниците

 Прекрасно потвърждение на това е описанието на живота на все още непрославения подвижник от ХІХ век от Глинската пустиня, схимонах Марк. Веднъж той бил силно обиден от един брат. Виждайки в тази обида дело на дявола, отец Марк не само не отговорил със зло на злото, но започнал усърдно и със сълзи на очи да се моли на Бога за своя оскърбител. Особено горещо се молел за него по време на литургията в деня на неговия покровител, 8 ноември. След литургията братът, който го оскърбил, дошъл в килията на схимонах Марк и казал: „Видях, отче, как се молихте за мен и ме поменавате на проскомидията. Простете.” Той се поклонил и излязъл. Без да чува стъпките на брата, отец Марк отворил вратата на килията, но не видял никой. Това го изненадало. Изпълнен с неземна радост, той побързал да отиде при оскърбилия го и му разказал какво се е случило. Оказало се, че братът изобщо не е напускал килията и че този, който се е появил в образа му, е бил Ангел. Божията благодат докоснала сърцето на брата и той се умилостивил и напълно помирил с отец Марк.

Тази всеопрощаваща любов обяснява в частност великата божествена слава, която преп. Серафим Саровски постигнал. Той не само простил на разбойниците, които го пребили почти до смърт, но и станал техен защитник, когато били изправени на съд.

***

Господ ще ни прости, ще ни приеме в отеческите Си обятия и ще излее върху нас чудните си милости, когато простим всички обиди, нанесени ни от нашите ближни, и се помирим с тях с цялото си сърце.

Пречка за това е нашето мислене: „Как ще поискам прошка от врага си, когато той ме е обидил толкова много?” – Но нима ние сме без грях? Никога ли не обиждаме някого? Нима постоянното ни осъждане на ближните, дори и само мислено, не е обида за тях? Нека не забравяме, че това осъждане е израз на злонамереност и е тежък грях, за който Господ никога няма да ни прости, дори и при нашето външно благочестие, разбира се, ако не се покаем за този грях.

Да забравим за предполагаемата си праведност, да сведем глава пред ближния, да му протегнем ръка и да му кажем: „Прости ми, заради Христа, за да ми прости и Господ и да не ме лиши от неизречената Си милост”.

«Цветослов. Избрани поучения от светителя Серафим Софийски Чудотворец». Изд. Православно Отечество