Първата ми изповед на Света гора

Послушникът отец Симеон ни заведе в стаята на духовника. Заварихме го да лежи на дървен миндер – нозете му бяха болни. Повдигна се, за да ни посрещне, наведе се и направи поклон.

– Добрe дошли, деца мои, седнете. Добре дошъл, отче –  каза ми той. – Да се изповядаш ли си дошъл?

– Да, свети духовниче, дойдох за първата си изповед на Света гора.

– Живеем ето тук, в този дворец – ми каза той, когато останахме сами. Пред нас е Егейско море. Понякога доплуват големи риби, китове, акули и игриви делфини. При хубаво време слънцето осветява тази скала … Седни – каза ми той и ми посочи пейка. – Нашата местност не е утешителна. Освен няколко кактусови храста и диви бадемови дървета тук не расте нищо. Носим на гръб нужните ни дърва, катерейки се и спускайки се по скалите… Изповядвал ли си се вече, дете мое?

– Да, свети духовниче. Изповядах се за пръв път на дванадесет годишна възраст пред един руски иеромонах бежанец от Русия. По-късно духовник ми бе отец Паисий Финиокалиотакис.

– Това е добре. Но изповедта не бива да престава да бъде важна част от новия ти живот. Така че е нужно да направиш общ преглед на себе си, за да се опознаеш по-добре. Така и ще започнем. Ако обичаш, затвори прозореца и коленичи тук, пред иконата на Господ.

Коленичих. Тази изповед трябваше да покрие всичките осемнадесет години от живота ми. Духовникът си сложи епитрахила, запали свещ и извърши последованието на тайнството. Щом приключи, ми даде молитви, които никога по-рано не бях виждал и които, струва ми се, бе преписал от стари ръкописи. Отнасяха се към тайнството света изповед. Започнах да чета внимателно. Те бяха толкова разтърсващи, така съответстваха в онези минути на емоционалното ми и психологическо състояние, че от вълнение не можех да ги завърша. Никога през живота си не съм изпитвал по време на изповед такава буря от чувства, никога не съм имал толкова сълзи, както тогава. Очите ми се превърнаха потоци сълзи, езикът ми не можеше да произнесе нито дума, ръцете ми се тресяха заедно с текста.

– Не бързай, дете мое – ми каза духовникът.

Но аз не можех да продължа. Душата ми бе разтърсена из основи. Помолих го да ми позволи да прекъсна четенето, за да се посъвзема. Той търпеливо прехвърляше възлите на броеницата си. Щом се съвзех и дочетох полагащите се молитви, духовникът ми каза:

– Сега, дете мое, кажи пред Господа какви грехове си извършил през целия си съзнателен живот досега.

Боже мой, каква изповед бе! Пред Господ, Който ме чуваше и виждаше, в атонската Каруля, и пред духовник, известен с аскетизма си още от времето, когато бе живял във Волос.

С душевна болка изложих цялата си скверна греховност. Накрая забелязах, че духовникът ми също плаче. Не ме попита нищо. Не поиска нито едно обяснение. Разказах му всичко.

– А сега да прочетем разрешителна молитва – прошепна той.

– Не искате ли да ми кажете, да ме посъветвате нещо, свети духовниче?

– Не. Тук, на Света гора, съветите и ръководството се поемат от старците, отговарящи за послушниците. А ние просто извършваме тайнството. Приготви се да се причастиш на Рождество.

Наведох се почти до пода да прочете над мен разрешителна молитва.

Не толкова ниско, дете мое. Надигни се малко, така че ръката ми да достигне до главата ти. Така е нужно да се получава опрощение…

Архимандрит Херувим Карамбелас (+22.08.1979)

http://svetogorski-kt.com/носталгични-спомени-от-градината-на-м/nostalgichnispomeni/