Западното изкуство представя света по различен начин от древната икона, то е с дълбока пространственост. Правата перспектива се появява, когато религиозността отслабва. Така е било в античния свят, така е било и по-късно, в Западна Европа. През епохата на Ренесанса религиозните възгледи и моралните позиции са били спорни, меко казано. В изкуството това се е проявявало в имитацията на този свят, а за иконата това не е много характерно, не е добре.
Недълбокото пространство, подборът на изобразеното са важни за иконата не само защото всичко това говори за вечни неща, но и защото не отвлича човека от молитвата. Иконата трябва да помага да се молим, да се обърнем към вечността. А картината изисква внимание, разглеждане. И тогава човек отлита в мислите си, вместо да се моли.
И в XVIII–XIX век промените доведоха до това, че хората се отучиха да се молят на свещените изображения. Разбира се, когато вярващите през XVIII и XIX век идваха в храма, те се докосваха до иконите, гледаха ги, но не се молеха.
Реалистичната икона не подпомага молитвата. Да, тя може да напомни за вечността, но не отива по-далеч от това. Един човек докато все още бил нерелигиозен видял картина на Богородица с Младенеца на известен художник и това го подтикнало да се поинтересува от вярата, да дойде в православната Църква. Вече като свещеник, той отишъл да види картината повторно, надявайки се, че тя ще предизвика у него по-силно чувство, но емоционално не почувствал нищо. Следователно живописната икона може да привлече човека в Църквата, но когато вече си в Църквата тя не помага много.
И така, има ли място живописната икона? Разбира се, има. Помага ли да се обърнем към Небесното? Помага. Но дали е идеал? Не. Подпомага ли молитвата? Не съвсем. Ето защо именно древната икона е толкова важна.
Архим. Лука (Головков)
