Спомни си за мене, Господи

Старецът Иаков казваше: „Защо толкова много хора идват тук в манастира? Вярваме, че те идват, защото така иска Свети Давид. Следователно те идват по Божие благоволение. Ако свети Давид иска това, как бихме могли ние, послушниците на светеца, да имаме друго мнение?“

Той съветваше нас монасите да имаме любов, страннолюбие, да обичаме хората. Относно това той ни говореше: „Манастирите винаги трябва да са отворени, отци мои. Защото поклонниците могат да дойдат отдалеч и не е справедливо да чакат навън на студ, дъжд или пек. Това е любов, монахът трябва да се жертва, защото манастирът не е наш, ние сме странници тук в манастира на свети Давид, наемници и разпоредители. Всичко принадлежи на Светеца – и одеждите, които нося, и храната, която приемам – всичко е на Светеца. Мое е само това, което донесох, когато дойдох в манастира – моите грехове и до ден днешен плача за тях. Всичко останало е на свети Давид…

Днес мнозина могат да бъдат монаси като нас, но ние нямаме смирение, имаме егоизъм, гордост и мислим, че сме нещо и правим нещо. Ако обаче не изгоним тези немощи от себе си, нито ще се сподобим с Рая, нито ще видим Царството Божие“.

Душата на Стареца беше като душа на малко дете, той гледаше на всички хора, които идваха в манастира, с еднаква любов, с любовта на Христос. Така той се труди много и се жертва за другите.

Накратко за Стареца можем да кажем, че бе „воден от Духа Божий“. Той живееше по заповедите: “Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичката си сила, и с всичкия си разум, и ближния си като себе си”, „Радвайте се с ония, които се радват, и плачете с ония, които плачат”. Както каза една госпожа, старецът плакал с нея за нейните скърби, независимо че нито самата тя, нито дори майка ѝ не плачели. Самият отец Иаков казваше: „Чедо, аз се смея с тези, които се смеят и плача с тези, които плачат.”

Имаше голям дар слово (дар, който се дава изключително на пастири). Никой не си тръгваше от него неутешен, каквото и да се случи. Човекът си отиваше укрепен, обновен, с надежда, с радост, с благоговение и наистина впоследствие всичко ставаше така, както казваше старецът, когато го изпровождаше: „Не се огорчавай, всичко ще се оправи!“ И наистина ставаше така.

„Когато обличаме расо – казваше Старецът – ние правим това с цел да осветим душите си. Нужно е обаче внимание, тъй като е възможно желанието за светска чест, желанието за слава и егоизмът вместо да осветят душата ни, да причинят нейната смърт.“

Преди да се престави в Господа, свети Иаков написва на Разпятието (под нозете на Христос) своята последна молба, с думите на разкаялия се разбойник: „Спомни си за мене, Господи, Твоя раб йеромонах Иаков“ (Срв. Лука 23:42 – „Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в Царството Си“)

***

Веднъж един образован човек дойде да постои в манастира и в разговор с мен сподели, че възнамерява да се причасти на Божествената Литургия следващия ден. Видях, че той не би трябвало да се причастява, защото не се беше изповядал и греховете му не го допускаха до Божественото Причастие. По време на разговора се стараех да му дам удобен случай да се изповяда, но неуспешно. Цяла нощ не спах, обмисляйки как бих могъл да го причастя, когато това не се полага. Но и как бих могъл да не го причастя, след като за него би било оскърбление, ако го отлъча от Божественото Причастие. Когато настъпи моментът и недостойният пристъпи да се причасти, един добродетелен човек видял, че златен лъч, някакво сияние излиза от светата лъжица, преминава покрай рамото на свещеника и отива към светия дискос на светата трапеза. Това бе светата частичка, която си замина и по този начин човекът остана без причастие, тъй като то би му било за осъждане.

Когато причастявам хората, никога не гледам лицата им, но понякога помисълът ми казва да погледна лицето на пристъпващите към Свето Причастие. И тогава виждам, че лицето на един е нечовешко и има вид на куче, на друг – на маймуна, а други са приели образи на различни видове животни, страшни образи! Боже мой, казвам, как може хората да имат лица на животни?

А има някои, които идват да се причастяват със спокойно и весело лице и щом се причастят, лицата им сияят като слънце.

Един мой служител почувства, че Божественото Причастие го изгаря и ми каза: „Божественото Причастие ме изгори“. Аз отговорих, че когато се причастявам, не чувствам Божественото Причастие да ме изгаря.

***

Говорейки за поста, Старецът, междудругото, каза дословно следното: „Постът е Божия заповед, затова и постим, деца мои. Постът не ми е навредил до ден-днешен, вече седемдесет години.

Майка ми ме научи да постя още от детството. Не се преструвам, чедо, че постя, но на това са ме научили родителите ми. Аз съм малоазиатец по произход, роден съм през двадесета година и до ден-днешен спазвам това, чеда мои. Постът никога не ми е вредил, макар и да имам заболявания.

Лекарите и епископите са казали: постът и диетата са много полезни за човека. Колко полезно е, когато лекарят, простете ми, ни казва: „Пет дни, отче мой, няма да пием нито капка вода, за да проведем лечението, и ще видим какво ще стане“. И така, издържах пет дни и ми стана много добре. А колко по-полезно е, когато постим заради душата. В това тяло живее безсмъртна душа и затова нека се грижим за нея.

Постете, деца, не слушайте, когато говорят, че постът е нищо и че за него говорят само монасите. Не монасите казват това, деца, простете ми, това го казва Бог. Първата Божия заповед е била постът, както и нашият Христос е постил.

Ние можем да кажем, че постим. Ето, ядем толкова и толкова. Нима сега това, което правим, е пост, деца мои? Когато ядем, простете ми, толкова и толкова храна, макар и да не е блажна…

Съществуват много постни храни. Достатъчно е човек да има здраве и желание да пости. Веднъж дойде един човек и ми казва:

– Отче мой, казаха ми, че постът не съществува. – И посочи кой казва това.

Наредих му да помоли свещеника да отвори Библията и да погледне има ли пост. Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост – казва в Евангелието нашият Христос (Мат. 17:21; Марк. 9:29) и много друго освен това. И бесовете, и болестите, и всички страсти се изгонват с пост и молитва. Какво е ял свети Иоан Предтеча в пустинята? Какво е ял преподобният Давид? Прекарвал цялата седмица в пещерата само с нафора. Но „с пост, бдение и молитва придобил небесни дарования“. Затова Бог го освети и той живее триста и петдесет години на това свещено място. Той е велик чудотворец и жив светия. Молитвата, деца, и постът са полезни за душата на човека. И пророк Илия, казва свети Иаков, братът Господен, беше подобострастен нам човек, но с молитва и пост заключи небето, и нямаше дъжд на земята три години и шест месеца, и след това отново се помоли и изпроси дъжд, и небето даде дъжд, и земята произведе плод (Иак. 5:17, 18).

Източник:

„Святой старец блаженный отец Иаков Игумен Священной Обители Преподобного старца Давида“
„Блаженият старец Иаков“, Стилиянос Пападопулос, изд. „Православно Отечество“