Срещу антиправославното учение на един критик за задгробния живот

По времето, когато „Душата след смъртта“ на йеромонах Серафим Роуз се печата в броевете на „Православно слово“, редакторът на друго издание публикува серия от нападки срещу изложеното учение за живота след смъртта като отрича въздушните митарства и измисля цяло свое учение за „сън“ и „покой“ на душата след смъртта. По-долу прилагаме откъс от труда на иеромонах Серафим Роуз, с който труд той оборва модернистките възгледи на този критик.

_______________

В течение на шестнадесет века Отците на Църквата са говорили за митарствата като част от православното аскетическо учение, като окончателен и решителен стадий на “невидимата бран”, която всеки християнин води на земята. В същото време многочислени Жития на Светиите и други православни източници са описвали достоверния опит на православни християни както Светии, тъй и грешници, – които са преминавали през митарствата след смъртта си…

И в момента ние сме непрестанно обсадени от бесовските изкусители и обвинители, само че духовните ни очи са затворени и ние виждаме само резултатите от демоничната дейност греховете, в които падаме, страстите, които се разрастват в нас. Едва след смъртта очите на душата се отварят за виждане на духовната реалност и виждат (обикновено за първи път) всички ония същества, които са ни преследвали в течение на целия ни живот.

В православните разкази за митарствата няма нито езичество, нито окултизъм, нито “източна астрология”, нито “чистилище”. Митарствата ни учат по-скоро на това, че всеки човек отговаря за собствените си грехове; че след смъртта ме се прави равносметка на неговите успехи и неудачи в борбата с греха (Частен Съд); че бесовете, които са го изкушавали цал живот, на края на живота предприемат последното си нападение, но имат власт само над ония, които недостатъчно са се подвизавали в невидимата бран…

Наистина трагично е, че критикът с всички сили се старае да лиши православното християнство от нещо, което и без негова намеса бързо изчезва от нашата среда: от традиционното православно благоговение към отвъдния свят, изразяващо се не само в това, каква литература ще четем (и която критикът се опитва да дискредитира), но – още повече в това, как се отнасяме към починалите и какво вършим за тях. От приведения по-горе цита личи, че за разлика от архиепископ Иоан (Шанхайски), критикът счита за ненужна молитвата за починалите непосредствено след смъртта им и действително смята, че нашите “вопли и крясъци” са безполезни и ненужни за душата!

Антиправославното учение на този критик за задгробния живот е още по-опасно с това, че е адресирано към най-тънките страсти на съвременния човек. Православното учение за задгробния живот е доста сурово и изисква от нас трезвен отклик, изпълнен със страх Божи. Но съвременното човечество е твърде изнежено и егоистично и не желае да слуша за такива сурови неща като съд и отговорност за греховете… Истинското православно учение за задгробния живот ни изпълва именно със страх Божи и ни вдъхновява чрез борба да получим Царството Божие, против невидимите врагове, стоящи на пътя ни. Към такава борба са призовани всички православни християни и голяма несправедливост е да им са поднася “смекчено” православното учение, за да им се спестят някои “неудобства”…

Модите и мненията сред човеците могат да се менят, но православното предание ще си остане едно и също, независимо от това, колко малко са останали неговите почитатели. Нека ние останем завинаги негови верни чеда!

Из книгата на йеромонах Серафим Роуз, „Душата след смъртта“