По принцип не трябва да се вярва на сънища. Светите отци дори говорят за специална „добродетел на невярването в сънищата“. Но понякога те очевидно са правилни. Съвсем накратко ще ви разкажа за един сън, който имах за патриарх Тихон. Беше в годината на раздора между митрополит Антоний и митрополит Евлогий. Заминах от Париж за Кан; там служех всеки ден. И един ден сънувам сън.
Сякаш се намирах в някакъв огромен град. Изглежда, че е в Москва… Но в самите покрайнини. Няма улици, а само разпръснати къщи… Мястото е неравно… Глинени ями. А после има плевели и безкрайно поле. Озовавам се в една такава къщурка, по-скоро селска колиба. Облечен съм в расо, без архиерейска панагия, макар да знаят, че съм епископ. В колибата има 10-15 души. Всички обикновени хора. Няма богати, знатни, учени. Те мълчат. Движат се лениво, като есенни мухи по прозореца, преди да замръзнат за зимата… Не говоря и не мога да говоря: те не са в състояние да слушат нито упреци, нито назидание, нито изобщо нещо божествено. Душите им са толкова изпонаранени – от греховете, от бедствията и от неспособността да се издигнат от падението, – че приличат на хора с изгоряла кожа, която не може да бъде докосната дори леко… И аз, усещайки това, мълча… Достатъчно е, че съм сред тях, че не само ме „търпят“, но дори се „чувстват добре“ с мен (нищо фамилиарно, нищо свободно), не се срамуват, смятат ме за „свой“.
„Ти само мълчи – тихо ми казват сърцата им, – достатъчно е, че сме заедно… Не ни докосвай: нямаме сила“. Тъжно ми е и за себе си, а за тях още повече ми е жал, нещастните.
Сигурно са го чакали и по-рано. Всички излизаме навън. Аз съм сред групата. Виждаме Негово Светейшество Тихон да се движи почти над земята. В архиерейска мантия, с черен монашески клобук (а не бяло патриаршеска було). Зад него в стихар олтарник поддържа края на мантията. Няма повече свита… И няма нужда: душите са болни, прекалената пищност за тях е трудна за понасяне.
Гледаме приближаващия се светител и виждаме как на лицето му грее необикновено нежна усмивка на любов, съчувствие, жалост, утеха. Такава мила усмивка, че почти усетих вкуса на сладост в гърлото си…
И цялата тази сладост на любовта и обичта той изпраща на този народ! Той не ме забелязва, приближава се към нас.
И изведнъж усетих, че нещо се променя в сърцата на селяните около мен: те започнаха да се размразяват. Аз дори вътре в тялото си започвам да усещам как нещо започва да се отпуска… После научих, че на това място имаме нервен възел, така наречения „слънчев сплит“ (там, където „се свива“ при скръб)…
И в очите им започвам да чета мислите им:
“Виж, Светейшият се усмихва… Това означава, че все още можем да дишаме!”
И им става по-леко и по-леко на тях, бедните, прокудените.
А Негово Светейшество продължава да се приближава и да им се усмихва все повече и повече.
И когато той се приближи съвсем близо, видях, че лицата на тези около мен също се усмихват, но все още леко.
“Едва сега – осени ме мисъл, – е възможно да им кажа нещо, сега те са способни да слушат: душите им са се размразили. А там, в колибата, човек дори не можеше да си помисли за поучения.”
И разбрах, че е необходимо първо да се стопли грешната душа, а след това да се поправи. И Негово Светейшество е в състояние да направи това: той много обичаше тези грешни, но нещастни свои деца. И ги стопли с любовта си.
И аз разбрах, че преди това е било невъзможно да им се говори и затова не е било необходимо. Затова мълчахме в колибата. И се възхитих на огромната сила, която има любовта!
Негово Светейшество се приближи. Изглежда, че ние – във всеки случай аз – се поклонихме в краката му. Аз се изправих и целунах ръката му. Тя ми се стори мека.
Представих му се за пръв път като епископ. Но странното беше, че той не обърна никакво внимание на това, сякаш не ме забелязваше. Цялата му любов беше насочена към този скърбящ, потиснат, обикновен народ.
Накрая, като не издържах, се осмелих да се обърна към него с един безмълвен въпрос (без думи, но със сърцето си, а неговото сърце усещаше какво мисля):
– Владико! А какво ще правим там (зад граница)? – тоест по въпроса за разделението на Църквата между митрополит Антоний и митрополит Евлогий. – Къде да отида?
Той веднага разбра въпроса, но, очевидно, ни най-малко не се смути от него, дори, по-скоро, изпитваше жал. Усмивката, която бе блеснала преди, изчезна.
Очаквах отговор… Какъв отговор? Можеше да каже: отиди при м. Антоний или обратното, при м. Евлогий, или нещо от този род, изобщо за раздялата… Но отговорът беше напълно неочакван, за който не можеше и да се помисли:
И той не казва „послужете“, а в единствено число: „послужи“. Това се отнасяше лично до мен. И тогава изведнъж ми се изясниха думите на патриарха:
“И защо вие, епископите, спорите помежду си? В края на краищата въпросът е за спасението на народа, на обикновения народ. Ако те се спасят, всичко ще бъде наред, или ако не се спасят, всичко е загубено. Какво могат да направят генералите без войниците?”
И изведнъж целият спор за властта избледня…Сега от мен се изискваше да дам отговор… И – за мой срам! – Почувствах и трудността, и сивотата на работата сред обикновените хора, с които мълчах в колибата. Някакво изкушение ме завладя и аз, като наемник, реших да направя опит да отхвърля кръста… – Владико!„ – “Казвам” със сърцето си. – Предлага ми се епископско място!”
И виждам огромен храм: аз съм в мантия… Пеят… Но храмът е празен… Аз отивам към олтара…Но Негово Светейшество изведнъж се натъжи: и в погледа му прочетох:
– Ах, ти, неразумни, неразумни! Какъв е смисълът да си епископ, ако няма на кого да служиш? В края на краищата не народът е за йерарсите, а йерарсите са Божии служители за народа…
И аз много се засрамих… Бях готов да си взема думите обратно, но – уви! – беше твърде късно: те вече бяха изречени. Тогава патриархът добави:
– Ами, иди при Антоний…
„Ами“ – тоест, от двата по-лоши начина в сравнение със служението на народа избери сравнително по-добрия…
И тогава се спомена нещо за манастир, а после изчезна като в мъгла… Краят не се вижда… Патриархът изчезна. Аз се озовах в една къща (може би в същата колиба, не знам). Поглеждам: там лежат светите мощи на Йоасаф Белгородски, покрити с воал… Изкачвам се да се допра до тях. А зад мен идва архиепископ Владимир (в Ница). Отец А., един познат за мен свещеник (в Х-ве), разтваря завесата. Поглеждам: светецът лежи като жив. Допрях се до него и казах на архиепископ Владимир:
– Вижте, вижте, светителят е жив.
И аз се приближих до главата му, а свети Йоасаф протегна ръка назад и ласкаво ме потупа по дясната буза.
Видението приключи. Аз се събудих. Това беше сънят. След това минаха няколко месеца. Бях записал този сън и бях прочел за него на един познат. И изведнъж ми се появява следния въпрос:
– И по каква причина свети Йоасаф се оказа в съня ми?
Погледнах бележката и видях, че съм сънувал това или в навечерието на деня на свети Йоасаф, или в деня на неговата памет (4 септември ст. ст.). Удивително съвпадение.
Това още повече ме укрепи в мисълта, че сънят не е случаен. Изпратих го на старците на Атон; оттам ми отговориха:
„Сънят е знаменателен!“. – но не ми обясниха подробности…
Разбрах го в смисъл, че трябва да се върна в Русия – „да послужа на народа“.
И се подготвих… И почти ми дадоха разрешение… И изведнъж митрополит Евлогий (със знанието на когото тайно полагах усилия) изпрати умолително писмо: да се откажа „в името на Господ Иисус Христос“ от пътуването, за да „няма съблазън“ за емиграцията, и обеща да ме уреди тук по някакъв начин (епископско място).
Спрях се не заради „емиграцията“, а заради Божието име… И отговорих по телефона, че трябва да се подчиня… Той ми благодари… Излязох в градината на Сергиевското подворие и… горчиво се заридах: бях се отказал да „служа на народа“ [1].
И до ден днешен винаги скърбя, когато си спомням за това. Трябваше да се моля три дни и отговорът сигурно щеше да е друг…
——————————
[1] Описаните събития се случват през 1926 г.
Митрополит Вениамин (Федченков)
https://days.pravoslavie.ru
