„Те са хора. Лукавият ги изкуши“

В света имах две духовни сестри. Ние ходехме заедно на църква и се връщахме заедно, сутрин и вечер. Изкусителят им внуши да ме изпитат, за да видят дали имам търпение, но това стана причина в тях да се разрасне жестока страст. Когато службата свърши, те изчезнаха. Сутрин отивах на мястото, където се събирахме, за да отидем на църква, а те не се появяваха. Коленичих и помолих Богородица, като казах: „Богородице моя, ако съм направила нещо лошо, просвети ме, за да видя какво зло съм им направила. Обичам ги и ме боли за тях“. Плачех с ридания, както коленичех и молех Богородица да ми покаже какво съм им направила и защо те постъпват така с мен.

Така изминаха два месеца. Не говорех за това с моя духовен отец. Срамувах се и си мислех, че Бог ще ги просвети и те отново ще се опомнят. Междувременно един ден ги чаках да отидат на вечернята. Знаех в колко часа отиват, затова се скрих зад едно голямо дърво до черния път, по който щяха да минат. Щом пристигнаха, аз се затичах и паднах по лице в пръстта, прегръщайки краката им.

– Няма да ви пусна да си тръгнете, ако не ми кажете какво съм ви направила. Защо ме мразите и защо ме избягвате вече два месеца? Кажете ми какво съм ви направила, за да мога да се поправя. Кажете ми каквото съм сторила да ви огорча.

Те започнаха да плачат и ме прегърнаха, като казаха:

– Искахме да те изпитаме дали имаш търпение, а това се превърна в страст в душите ни. Започнахме да не те харесваме толкова силно, че е неизразимо. Не искахме да се срещаме с теб и дори да те погледнем.

Попитах ги:

– Как успявахте да приемете Свето Причастие в такова състояние?.

– Причастявахме се бездушно.

След това не можех да отида на църква, защото нямах друга рокля освен тази. Изпрах я веднага, изгладих я, после я облякох, сложих кърпата си и отидох на църква. Момичетата отидоха направо на вечернята, но не можеха да стоят на едно място от угризения на съвестта. Когато службата свърши, те изтичаха при нашия духовен отец и му разказаха какво са направили с мен.

–О, – каза той, – значи сте станали изповедници и налагате покаяния на хората, а се осмелявате да дойдете и да се причастите с такава враждебност? Няма да се причастявате в продължение на три месеца. Ще правите по двеста поклона всеки ден и четири броеници по триста зърна, с прекръстване, и ако го направите отново, няма да ви дам Причастие в продължение на две години. Само си помислете какво е да измъчваш един човек без никаква причина. Направихте се на духовни отци, които дават епитимия! Идете бързо и направете поклон към нея в дома ѝ.

Те дойдоха същата вечер, прегърнаха краката ми и аз ги прегърнах, и трите плакахме. След това те ми казаха:

– Каква страст беше това! Беше такъв демон, че дори не искахме да те погледнем! Всеки път, когато те видехме, ни се искаше да повърнем, а не го осъзнавахме, нито пък отивахме при нашия изповедник да ни прости! Най-лошото е, че дяволът толкова беше помрачил съзнанието ни, че в това състояние отивахме и приемахме Светото Причастие!

Ето защо ви казвам, че много пъти лукавият ни убеждава, че правим нещо добре, че се справяме добре, че животът ни е наред и сме добре. Ние казваме: „Какво ме интересува? Нека другият да дойде и да ми се поклони”. След това отиваме, отваряме устата си и приемаме Свето Причастие. Трябва да сме много внимателни в това отношение, изключително внимателни. Трябва да сме внимателни, за да не позволим на едно греховно състояние да се задържи и да се превърне в страст в душата ни. Щом кажем нещо неподходящо, веднага да кажем: „Прости ми“ и да бъдем много бдителни, за да не загрубее душата ни.

Грубостта пречи на Божията благодат, която не може да посети човек, който има вътрешен смут. Разстроени ли сте? Как ще дойде Божията благодат? Кое е по-добре – да простим на брата си и да усетим Божията благодат, или да имаме смут? Трябва да си кажем: „Те са хора. Лукавият ги изкуши да кажат няколко думи; те не бяха себе си. Те не осъзнаваха какво правят, нямаха молитва на уста. Събудили са се в лошо състояние. Може би не са се молили предишната вечер или може би молитвата им не е минала добре, затова са се събудили разстроени по този начин”. Нека да мислим по този начин, за да прощаваме. Кажете: „Простете“ и се помолете за тях с броеницата. Вземете броеницата, оттеглете се малко и започнете да казвате: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме. Просвети Твоята рабиня”. Тъй като сме сестри и живеем в един манастир, не трябва да имаме такива петна в душите си.

Трябва да внимаваме изключително много да не съдим! Това е толкова ужасно, че не може да се опише с думи! Не съдете, за да не бъдете съдени (Мат.7:1).

„Старицата Макрина Васопуло. Думи от сърцето“, изд. Православно Отечество