Монахиня Юлиания (Соколова). Животоописание
В живота и делото на монахиня Юлиания, в света на Мария Николаевна Соколова, се проявили най-добрите черти на руския народ: подвижничество, скромност и дълбока Православна вяра. Житейският ѝ път съвпаднал с един от най-трудните периоди в историята на страната. Още в първите десетилетия на съветската власт в Русия започнало преследване на Църквата и православния народ. Настанало време на войнстващ атеизъм. Затварянето и унищожаването на църкви и манастири било съпровождано от масово унищожаване на икони и светини. Пред монахиня Юлиания се открила възможността да съхрани и предаде традициите на древноруската иконопис в един от най-скръбните периоди в историята на Русия.
Мария Николаевна се родила в деня на св. Архангел Михаил 1899 година, в семейството на свещеника Николай Соколов. Майката ѝ – Лидия Петровна се отличавала със спокоен, добър, но и твърд характер. Мария имала две по-малки сестри – Лидия и Серафима, които също били възпитани в любов към Бога и Църквата.
Почти всеки четвъртък майката водела дъщерите си на молебен в параклиса на великомъченик Пантелеймон. От рано тя ги научила да четат на църковнославянски и всяка вечер преди лягане те четяли акатист на Божията Майка или някой от светиите.
Мария била сериозна, не участвала в детски игри и забави. От ранно детство обичала да чете Свещеното Писание, житията на светиите и да посещава богослуженията. Още от четиригодишна възраст тя много рисувала. Когато станала на шест години, една зимна вечер, гледайки през прозореца тъмното небе, видяла четириконечен кръст, сияещ с дивна красота. Тя разказала на майка си за това и впоследствие нарисувала видяния от нея кръст.
На дванадесет години тя се лишила от баща си, който за нея бил пример във всичко. Скоро почувствала необходимост от духовно ръководство и молела светителя Николай да ѝ покаже пътя, по който да върви. Тогава някой от близките ѝ приятели я насочил да отиде в малкия храм на свети Николай в центъра на столицата, където служел о. Алексий Мечев. Така отец Алексий станал неин духовен наставник. Още от първата изповед тя започнала да записва в дневника си съветите му и водела такива записки цели десет години до неговата кончина.
Той учел духовните си чеда: „Нека молитвеното правило е малко, но да се изпълнява неотстъпно, въпреки умората, заетостта и други препятствия… Не е достатъчно само да забелязваме лошите помисли и пожелания, но и непрекъснато да им се съпротивляваме, призовавайки Божията помощ и постоянно да се молим, за да бъде вътрешното ни око зорко и чисто като през цялото време се каем за неизбежните грешки. Не бива да търсим за себе си радости и утехи, но трябва да изпълняваме това, за което Господ ни е поставил, да изпълняваме Неговата воля“. Този път избрала за себе си и монахиня Юлиания, следвайки заветите на духовния си наствник до края на своя живот.
Времето на духовното формиране на Мария Николаевна съвпаднало с особено бурни събития в Русия. Общото настроение било тревожно. Всяка събота след всенощното бдение отец Алексий извършвал кратък молебен пред чудотворната Феодоровска икона на Божията Майка. Веднъж, по време на такъв молебен от очите на Небесната Царица се стекли сълзи.
Настъпила злополучната 1917 година, която се оказала съдбовна за Русия. Обичайният цикъл на живота започнал да се руши най-радикално. Към закриването на богословските училища, рушенето на храмовете, оскверняването на светите мощи и икони, разделението в средите на духовенството се прибавили глад, студ, тиф и други бедствия.
Вечерта трамваите спирали. Можело да се придвижиш само пеша. На улицата – нямало жива душа. Разпространявали се истории за престъпници, които нападат минувачите. Но две момичета (едната – бъдещата монахиня Юлиания, другата – Павла) отивали в храма сутрин и вечер с благословението на духовния си отец и не се бояли от нищо.
Същата година Мария Николаевна завършила гимназията и ѝ предложили да преподава рисуване в едно от Московските училища. Тя се съгласила, но скоро ѝ наредили да изнесе атеистична лекция на децата. Тя решително отказала, напуснала училището и намерила частно студио, където започнала да изучава графика. Благодарение на това започнала работа в едно издателство. Това ѝ дало възможност да разполага свободно с времето си.
През това тежко време, в храма под ръководството на отец Алексий се увеличила общността на вярващите, на хората търсещи утеха и съвет. Между духовните му чеда били разпределени послушания. На Мария Николаевна била поверена ризницата, а също нейно задължение било да следи за реда по време на изповед. В жилището на о. Алексий от сутрин до вечер се редяла опашка от хора, които искали да се посъветват с него. Идвали от всички съсловия.
През 1923 г. отец Алексий завършил земния си път. Попечението за паството си той предал на сина си Сергий, който наследил широкото, пламенно сърце на баща си и приел с цялата си душа духовното му паство.
О. Сергий обичал да събира старинни икони.Той благословил Мария Николаевна да изучава иконопис при Василий Кириков. Изисквала се твърдост на духа и мъжество, за да отидеш да рисуваш фрески в затворените храмове и манастири през периода на войнстващия атеизъм. Но Мария Николаевна превъзмогнала страха, осъзнавайки необходимостта от запазване на древните традиции на иконописта.
О. Сергий проявявал жив интерес към древната иконопис. За това свидетелства едно писмо от близък нему човек, който му писал: „Древната икона се издига като недостъпна красота… Техниката е единственото нещо, което е останало от иконописта. Иконата, нарисувана с всички познания на иконописната техника, дори и с вкус, но без творческо осъзнаване на законите на иконописта, създава впечатление обратно на това, което би следвало да произведе. Вместо да събира душата, тя я разсейва и смущава. Колкото и да прилича на древна икона, колкото и висок да е нейния стил, тя е фалшива и толкова повече, колкото повече отделните ѝ елементи наподобяват на елементите на древната икона… Всичко това е резултат от външно съзерцание на древната икона, без издигане на ума към Първообраза… Да изпишеш добро копие, а не фалшиво, вече е дело на иконописеца. Но за да се подготви пътя за творческа иконопис, е необходимо нещо съвсем различно – осъзнаване на законите на иконописта. Почти невъзможно е да се преподадат тези закони: човек трябва сам да ги осъзнае… Като цяло ситуацията изглежда безизходна, каузата, на която се надяваме, е почти чудо. Всяко усилие в тази посока е ценно и необходимо. Но сурогата на иконописта, който придава илюзорен вкус за висок стил, е едновременно лицемерен и вреден. Нека иконографията е опростена, но правдива. Не можем да постигнем формата без да се стремим към Първообраза“.
30-40-те години за Мария Николаевна били време на натрупване на богати знания и материали в областта на иконописта. Тя изписвала десетки различни копия на древни икони от частни колекции и въз основа на тях създавала творчески образи. Копирането за нея се превърнало от една страна в етап на познание, от друга страна – във вдъхновение за творчество.
През 1934 г. започнало преследване на всички енориаши и духовенството на храма на свети Николай. Много от тях били подложени на репресии. Отец Сергий бил изпратен на заточение, където Мария Николаевна нееднократно го посещавала. Той благословил нуждаещите се от духовна поддръжка да се обръщат към нея като ѝ доверяват всичко така, както на самия него. Под нейно ръководство отделни групи в енорията изучавали Библията. След богослужението енориашите се събирали и тя им прочитала нещо ценно и интересно.
През 1938 г. починала майка ѝ – Лидия Петровна. През целия си живот тя обграждала дъщеря си с внимание, внимателно се отнасяла към нейния вътрешен свят. След смъртта на майка ѝ, такъв близък за нея човек станала сестра ѝ. В това смутно време Мария се колебаела дали да остане в Москва. Тогава сляпата матушка Ксения от Рябинск, към която се обръщали дори архиереи, казала на Мария Николаевна: „Марта и Мария, Марта и Мария“. И Мария Николаевна разбрала, че не бива да остава в Москва, а трябва да се премести да живее при сестра си. Те се заселили в с. Семхоз, на няколко километра от Троице-Сергиевата Лавра.
Внезапно избухнала война с немците. Настъпил страшен глад. През Великия пост Мария решила да отделя късче хляб, 15-20 грама, за бедните. По думите ѝ трудното било не гладът, който изпитваш след това, с тези трохи и без това не можеш да се нахраниш, но трудното било да направиш именно така, както си решил. Постъпвайки така, тя чувствала голяма полза за себе си. Душата ѝ бодърствала, тя постоянно прибягвала към Господа за помощ, за да издържи и да не се предаде. От честата сърдечна молитва се пробуждало съзнанието и усещането за Божието всеприсъствие. Ето как всичко било свързано, а започвало от малкото, наглед нищожно…
Мария Николаевна продължила да изписва икони и работела в издателството. Впоследствие тя изписала множество стенописи в различни храмове. Започнала да води занятия по иконопис. Заедно с практическите занятия, тя четяла и разказвала на учениците си за духовния живот. А през 1958 г. организирала иконописна школа при Московската Духовна Академия, която после ръководела 23 години. Мария Николаевна била не само преподавател по иконопис, но и по православно благочестие. Много от учениците ѝ се обръщали към нея за съвет.
Всичко, което касаело нейния вътрешен живот било съкровено. През 1970 година Мария Николаевна, с благословение на духовния си наставник, тайно приела монашество, към което се стремяла от младите си години, с името на света мъченица Юлиания (паметта на която се празнува на 30 август и съвпада с празнуването на паметта на преподобни Алипий Иконописец).
На 16 февруари 1981 година последвала блажената кончина на монахиня Юлиания. Час преди да почине в пълно съзнание тя се причастила със светите Христови Тайни. Господ милостиво я избавил от мъчителните страдания, вследствие на тежката болест (която тя сама изпросила за себе си, за да се смири).
Чинът на погребение бил извършен в Троице-Сергиевата Лавра, в храма на Преподобни Сергий. Духовникът на Лаврата и Академията архимандрит Кирил Павлов прочел разрешителна молитва над новопреставената монахиня Юлиания. Пръв се простил с покойната светейшият Патриарх Пимен.
Монахиня Юлиания се ползвала с огромен авторитет и в духовен план, и като иконописец. Дъгогодишните ѝ трудове дали плод – много от съвременните иконописци в Русия са нейни ученици.
«За матушка Юлиания, – казвал архимандрит Йоан (Крестянкин), – сме длъжни да помним не като само за иконописец, но като за човек – християнин, живеещ с Бога не само в пределите на своето поприще, но и във всяко едно отношение. А това в наше време е изключителна рядкост“.
По свидетелството на Алдошина А.В, Алдошина Н.Е.
