В детството сърцето е по-чисто и по-топло

У дома не получих религиозно възпитание. Родителите ми имаха неутрално отношение към вярата, не атеизъм, а по-скоро индиферентност. Баща ми никога не изразяваше мнението си за вярата по време на детството ми. Спомням си като дете един случай, когато той дойде с мен в Сионския катедрален храм (тогава живеехме в Ганджа, но къщата ни беше в Тбилиси и баща ми понякога посещаваше майка си).  Той говореше с мен, детето, като с възрастен; това беше черта от характера му: той оставаше благопристоен дори с децата си. Разказа ми за стенописите, които тогава украсяваха стените на Катедралния храм.

Тук искам да вмъкна само това, че децата по свой начин дълбоко възприемат Евангелието и църковното изкуство; за тях е трудно да разберат терминологията, т.е. преднамерените усложнения и абстракции, но прякото въздействие върху детската душа от четенето на Евангелието, именно на евангелските текстове, а не на преразказите, е огромно.

Спомням си, бях на 6-7 години, когато баба ми по майчина линия ме заведе няколко пъти на църква и аз преживях богослужението на много дълбоко ниво. Ако някой ме попиташе какво е в църквата, едва ли щях да мога да отговоря, но усещах действието на тази сила, която я няма никъде другаде, освен в храма. Усещах как нещо се променя в мен. Храмовата символика, църковнославянският език – всичко това си оставаше непонятна форма, но това не пречеше на детската ми душа да преживее със сърцето си тайната на храма.

Беше време на гонения. В църквата нямаше много хора, бяха предимно възрастни, хорът се състоеше от двама-трима души, но пеенето не можеше да се сравни с онези арии от плочите, които бях свикнал да слушам вкъщи от детството си.

Нямаше външен ефект, който да възбуди детското въображение, но имаше нещо друго: сякаш инструментът на невидим музикант бе докоснал най-дълбоките струни на сърцето и тези струни, които преди бяха мълчаливи, сега зазвучаха в отговор. В храма нямаше нищо, което да възбуди вълнуващия интерес на детето. Тези няколко мъже, които стояха в храма, често бях виждал на улицата; те живееха в съседните къщи. Свещеникът беше стар, прегърбен, говореше тихо; дори не си спомням дали изнасяше проповед, или не. Помня само, че напуснах храма по различен начин, отколкото влязох в него. Но това усещане не продължи дълго, изчезна, сякаш не съществуваше: светът, подобно на вятъра, угаси свещта, запалена в детската душа.

Спомням си тези преживявания в храма като дете, когато повярвах, както човек си спомня онези места, където е прекарал детството си, като нещо родно и скъпо, което отново изплува в паметта, дори ако всичко наоколо вече се е променило. Струва ми се, че познанието за духа няма аналог в земните реалности, в материалната очевидност, и ако човек не живее духовно, не разпалва духа, този спомен угасва или се спотайва някъде в тайните на душата. Ето защо човек, преживял богообщение, след това може да загуби благодатта и вярата в Бога.

Спомням си друга случка от детството си. Простудих се и лежах болен в стая в къщата на баба ми. Беше тихо и спокойно. На перваза на прозореца до леглото ми имаше Евангелие; взех го и започнах да чета. И отново се случи същото: не можех да си спомня за какво чета; ако ме бяха попитали, едва ли щях да отговоря. Оставих книгата настрана, дълбоко разтърсен от нея, или по-скоро не разтърсен, а завладян от необяснимите неща, които прозираха в редовете ѝ. Затворих очи и усетих, не видях, а усетих, светлина, която се изливаше от дълбините на вековете; видях, но не визуално, някой, облечен в бяло, човек в дълга дреха, подобна на наметало, но дрехата беше необикновена: не бяла като боя, а светла. Не казах на никого нито дума за това, вече знаех, че никой не би разбрал за какво говоря, че трябва да остане скрито.

Сега много хора смятат, че не е необходимо да се дава на децата да четат Евангелието, а да се преведе на езика на детето. Смятам това за голяма грешка: при това се губи прякото въздействие на Божието слово върху детската душа, бих казал, губи се самата очевидност на Евангелието и остава само фабулата. Впоследствие само няколко пъти по време на четенето на Евангелието по време на богослужението съм усещал това, което тогава усети душата на болното дете.

Евангелието е преди всичко религия на сърцето, а при детето преградата между материалното и духовното е по-тънка, отколкото при възрастния; сърцето му е по-отворено за доброто и за злото, бих казал, за еманациите на светлината и за черните лъчи на космическото зло. Християнството е борбата на Христос със сатаната за човешкото сърце, а в детството сърцето е по-чисто и по-топло.

Продължавам разказа си за посещението ми в Сионския катедрален храм с баща ми. В храма нямаше почти никой, а баща ми беше толкова внимателен, че не искаше да наруши тишината на храма и ми говореше шепнешком. В храма влезе грузинец на средна възраст, съдейки по външния му вид, селянин от провинцията, където все още носеха традиционни дрехи. Той даде някакъв пакет там, където се продаваха свещите и като коленичи, обиколи цялата катедрала. След това спря на амвона пред царските двери и започна да се моли пламенно, като вдигаше ръце и се удряше с юмруци в гърдите, горещо просеше нещо от Господа.

Когато излязохме от храма, баща ми каза замислено, сякаш на себе си: „Как се промени лицето на този човек след молитвата, как се просветли“, но после, сякаш осъзна, че чувам думите му, добави, вече обръщайки се към мен: „Видях ли как по време на молитвата се оглеждаше дали го наблюдават? “. Но кой би могъл да го гледа в една почти празна църква? Още тогава, като дете, усетих, че баща ми говори престорено, сякаш иска да отклони от себе си някаква тайна мисъл. Интересно е, че след като приех монашески постриг, баща ми писа на майка си: „Не се тревожи, може би е постъпил по-мъдро от нас“. Друг далечен роднина на баба ми, атеист, също ѝ каза: „Той служи на това, в което вярва, а ние служим на това, в което не вярваме“.

Но само няколко месеца по-късно баща ми промени тона си: заговори за вярата като за суеверие и ми изпрати изрезка от антирелигиозна брошура. Човекът, който никога не беше повишавал глас, когото никога не бях виждал ядосан, който се държеше подчертано уважително с колегите и подчинените си, започна да говори с тон, който не беше негов, сякаш пред него се беше появил призрак и той искаше да го прогони. Мисля, че това беше страх от съкровената мисъл, че Бог съществува, страх, който той не искаше да признае дори сам пред себе си.

Архимандрит Рафаил Карелин

http://karelin-r.ru/interview/131/1.html