Често сме склонни да поставим своята глава на Христовите рамене и да отсъдим

Ако човек се радва поне на един друг човек повече отколкото себе си (а, дай Боже, не само на един), това е най-добрия път да иде във вечността в обятията на Господа.

В днешно време, когато никой не ни кара да се отречем от Христа, ние ежедневно сме изкушавани да го направим чрез действията си. Като избран род, ние християните сме длъжни да се държим така, както Господ заповядва, да свидетелстваме за истинния Бог с живота си, за да може Той да бъде видян в действията ни.

Първата жертва за другите винаги е трудна, но когато малко по малко човек свикне да се жертва, той започва да се радва на жертвата. Неслучайно Господ е казал, че е по-блажено да се дава, нежели да се получава, защото Той знае каква радост изпитва човек когато свикне да се жертва и да дава на другия. Такива хора, които се жертват за другите, със сигурност няма да отидат в ада, за тях няма място там.

Бог е Огън пояждащ, Бог ревнител. Той не иска половин сърце, половин душа, не иска да Го помним само от време на време. Той иска всичко или нищо и то не заради Себе Си, а заради нас, за да придобием лика на вечните измерения, за който сме създадени.

Ужасно нещо е свободата, дадена на човешкия род. И Достоевски е казал: “Господи, да беше намалил тази наша свобода, щеше да ни е малко по-леко”.

Гордост не е само да мислим, че сме по-добри от другите, но и когато не се радваме на никого. Такъв човек във вечността не може да отиде в Рая, защото и там не ще намери някой, на когото да се радва.

Всеки човек е отговорен за другите по мярата, в която е посетен от Божията благодат. Ако тази благодат е малко, отговорен е само за хората около себе си. Ако му е дадена голяма благодат, отговорен е за целият свят.

Без значение колко паднал е някой в този живот, ние сами можем да паднем още по-лошо. Осъзнавайки това, трябва да помислим какво бихме направили в подобна ситуация. Щеше ли да ни е добре другите да ни презират? Ако това се бе случило с нас, щяхме да искаме хората да казват: “Добре, дяволът го измами, той падна, ще се изправи”. Като не желаем да кажем така за другите, ние ги осъждаме и класифицираме като грешници, при това непоправими, изгубени, забравяйки, че именно за такива е дошъл Господ.

Нито един човек, който срещнем тук на Земята, не е преминаваща покрай нас личност, а наш събрат, лице, което, ако се удостоим с Царство Небесно, ще виждаме във вечността. Ние сме склонни да осъждаме другите на пъкъла, а трябва да се стараем да не виждаме пропадналия лик. Често сме склонни да поставим своята глава на Христовите рамене и да отсъдим кой е добър и кой е лош, кой къде ще отиде във вечността, въпреки че Господ дойде да спаси изгубеното.

Навсякъде около нас чуваме призиви за безнравственост, изневяра, наркотици, насилие, за всичко това, което, по думите на Господа, води в ада. В днешното общество адът се проповядва като рай, като Райско блаженство. Сатаната се провъзгласява за бог и всичко сатанинско – за Божие дело. В такъв свят трябва да запазим истинското богопознание в живота си, да се прилепим към Христа и Той да стане наша пътеводна Звезда и тук, и във вечността.

Отец Лука Анич