Искаш ли да нахраним всички?

Oтец Гавриил можеше да превърне дори и най-строгото наставление в урок по любов. За такъв случай една жена  разказва с особена топлота:

— Веднъж получих поръчка от Съюза на художниците. Изпълних работата успешно и получих за онези времена огромен хонорар — пет хиляди рубли. Представете си колко се възгордях! Струваше ми се, че вече съм изключително талантлива, утвърдена художничка, че способностите ми най-накрая са били оценени по достойнство. От радост хукнах по магазините, накупих си хубави дрехи, а тъй като имах и някои спестявания, си взех и нова кола — ВАЗ-2109. С една дума, бях изключително доволна от себе си и буквално се опивах от собствените си успехи.

По онова време изпълнявах служение – пеех на клироса в храма в Анчисхат. Моят духовен наставник беше отец Захарий. Той, разбира се, забеляза какво се случва с мен, а когато ме видя в облекло, напълно неподходящо за църковно служение, ми наложи епитимия и за известно време ме отстрани от пеенето по време на богослужението.

— Смирявай се, — ми каза отецът.

Излязох от храма смутена. Какво да правя сега? Как да се смиря? Не се замислих дълго: седнах пред църквата като просякиня и започнах да моля за милостиня. Струваше ми се, че по този начин ще изпълня наставлението на моя духовен отец.

И изведнъж от нищото се появи отец Гавриил.

— Какво правиш тук? — попита той, като ме видя с протегната ръка.

— Смирявам се.

— А парите, които събереш, на кого ще ги дадеш?

— Не знам… На някого ще ги дам.

— Виж ти! — възкликна Старецът. — Значи ти, оказва се, не се занимаваш със смирение, а с лъжесмирение! Е, нищо, сега ще те науча!

С тези думи отец Гавриил седна до мен и също започна да проси милостиня.

Аз изобщо не разбирах какво се случва. Хората минаваха покрай нас, разпознаваха го, даваха му пари, а той седеше до мен, сякаш нищо не се беше случило. Гледах го и никак не можех да разбера какво е замислил.

И тогава се случи нещо съвсем неочаквано. Като приключихме с просенето, отец Гавриил и всички останали просяци ми дадоха парите, които сами бяха събрали! Оказа се, че при тях имаше такъв обичай: ако някой за първи път седнеше да проси, всички останали му даваха събраното за деня.

Дойдох тук, за да се смиря, а накрая получих повече пари!

Отец Гавриил ме погледна внимателно и изведнъж попита:

— А искаш ли да нахраним всички?

— Да, отче! — с радост се съгласих аз.

Тогава отец Гавриил събра не само онези, които просеха пред Анчисхатския храм, но и просяците пред съседните църкви. И всички заедно се отправихме към близкото заведение, където със събраните пари организирахме трапеза.

До днес не мога да забравя този ден. Изминаха толкова години, но щом затворя очи, сякаш отново виждам всички тези хора, седнали на една маса, чувам смеха им, радостните им гласове, шегите на отец Гавриил… Самият той, както обикновено, не яде нищо, но за сметка на това неуморно забавляваше всички, разговаряше с всеки и се стараеше да не пренебрегне никого.