Искаш ли да нахраним всички?
Oтец Гавриил можеше да превърне дори и най-строгото наставление в урок по любов. За такъв случай една жена разказва с особена топлота:
— Веднъж получих поръчка от Съюза на художниците. Изпълних работата успешно и получих за онези времена огромен хонорар — пет хиляди рубли. Представете си колко се възгордях! Струваше ми се, че вече съм изключително талантлива, утвърдена художничка, че способностите ми най-накрая са били оценени по достойнство. От радост хукнах по магазините, накупих си хубави дрехи, а тъй като имах и някои спестявания, си взех и нова кола — ВАЗ-2109. С една дума, бях изключително доволна от себе си и буквално се опивах от собствените си успехи.
По онова време изпълнявах служение – пеех на клироса в храма в Анчисхат. Моят духовен наставник беше отец Захарий. Той, разбира се, забеляза какво се случва с мен, а когато ме видя в облекло, напълно неподходящо за църковно служение, ми наложи епитимия и за известно време ме отстрани от пеенето по време на богослужението.
— Смирявай се, — ми каза отецът.
Излязох от храма смутена. Какво да правя сега? Как да се смиря? Не се замислих дълго: седнах пред църквата като просякиня и започнах да моля за милостиня. Струваше ми се, че по този начин ще изпълня наставлението на моя духовен отец.
И изведнъж от нищото се появи отец Гавриил.
— Какво правиш тук? — попита той, като ме видя с протегната ръка.
— Смирявам се.
— А парите, които събереш, на кого ще ги дадеш?
— Не знам… На някого ще ги дам.
— Виж ти! — възкликна Старецът. — Значи ти, оказва се, не се занимаваш със смирение, а с лъжесмирение! Е, нищо, сега ще те науча!
С тези думи отец Гавриил седна до мен и също започна да проси милостиня.
Аз изобщо не разбирах какво се случва. Хората минаваха покрай нас, разпознаваха го, даваха му пари, а той седеше до мен, сякаш нищо не се беше случило. Гледах го и никак не можех да разбера какво е замислил.
И тогава се случи нещо съвсем неочаквано. Като приключихме с просенето, отец Гавриил и всички останали просяци ми дадоха парите, които сами бяха събрали! Оказа се, че при тях имаше такъв обичай: ако някой за първи път седнеше да проси, всички останали му даваха събраното за деня.
Дойдох тук, за да се смиря, а накрая получих повече пари!
Отец Гавриил ме погледна внимателно и изведнъж попита:
— А искаш ли да нахраним всички?
— Да, отче! — с радост се съгласих аз.
Тогава отец Гавриил събра не само онези, които просеха пред Анчисхатския храм, но и просяците пред съседните църкви. И всички заедно се отправихме към близкото заведение, където със събраните пари организирахме трапеза.
До днес не мога да забравя този ден. Изминаха толкова години, но щом затворя очи, сякаш отново виждам всички тези хора, седнали на една маса, чувам смеха им, радостните им гласове, шегите на отец Гавриил… Самият той, както обикновено, не яде нищо, но за сметка на това неуморно забавляваше всички, разговаряше с всеки и се стараеше да не пренебрегне никого.
И най-удивителното беше, че на тази маса никой не се чувстваше беден, онеправдан или чужд. Седяхме заедно, сякаш едно голямо семейство. Колко радост имаше, колко искрена, неподправена любов!
Такова ликуване, такава душевна топлина, ми се струва, че никога преди не съм изпитвала. Седнах пред храма, мислейки за собственото си смирение, а отец Гавриил ми показа как може човек да забрави за себе си и да дари радост на другите. Той не се зае да ме поучава дълго, не изнесе проповед. Просто взе и превърна моето лъжесмирение в истинско дело на любовта.
И този урок запомних за цял живот.
Знаете ли, често се замислям: защо отец Гавриил, чрез чиито молитви се случваха толкова много чудеса, сам понасяше подигравки, унижения, преструваше се на пиян, седеше на прага с протегната ръка? В края на краищата към него идваха за помощ и утеха, а той самият беше готов да понесе всякакви лишения, само за да облекчи чуждата болка.
И знаете ли какво разбрах? Всичко опира до любовта. Той никога не се стремеше да впечатли някого с чудесата си. За него беше важно само едно — никой да не остане без помощ и утеха.
Той винаги казваше:
— Ако молитвата не е последвана от добри дела, такава молитва е мъртва. Затова живеем на този свят — за да направим колкото се може повече добро! Господ изисква от нас и сърце, и добри дела.
„Каквото добро сте сторили на ближния си, това сте сторили и на Мене“, — учи Господ.
Ето такъв беше нашият отец Гавриил. Той не просто ни учеше на любов — той самият живееше с тази любов.
***
Днес, когато е толкова лесно да преминем с безразличие покрай чуждата беда, оправдавайки се с липса на време, умора или собствени грижи, тези думи звучат особено настойчиво. Старецът не питаше дали човекът заслужава помощта му, не чакаше да го помолят, не смяташе ничия болка за прекалено незначителна. Той просто обичаше. Обичаше така, че чуждата нужда ставаше негова собствена, а чуждото страдание намираше отклик в сърцето му със сълзи.
Вероятно именно на това ни учеше отец Гавриил през целия си живот: любовта, която сме получили, не трябва да пресъхне в сърцата ни. Тя трябва да продължава в нашите дела, да преминава от един човек към друг, да стопля сърцата на онези, които, може би, вече са престанали да се надяват на човешката доброта.
Защото любовта никога не отпада (1 Кор. 8).
Записал Константин Церцвадзе
https://pravoslavie.ru









