Рождественската милостиня

Това, което искам да ви разкажа, е действителен случай.
Беше Бъдни вечер. В бедното село Соломенка, затрупано от всички страни от сняг, течеше усилена подготовка за празника. Току-що бе приключило всенощното бдение в енорийския храм.
Възрастният клисар Козма едва вървеше в дълбоките снежни преспи, прибирайки се от църквата. Беше мразовито, вятърът вилнееше, извиваха се вихрушки. Надигаше се снежна буря.
Козма спря пред малката къща, оттърси снега от обувките си и влезе. Съпругата му Катерина, жена на средна възраст, с мило лице, тъкмо слагаше масата за вечеря. Виждайки баща си да влиза, малката им дъщеря изскочи от стаята и се втурна към него.
– Почакай, Aнютка, виждаш колко сняг има по мен – спря я той ласкаво и като свали палтото си, се прекръсти пред иконата. – Благословена Бъдни вечер! Дай Боже годината да ни донесе добро здраве! – каза той на жена си.
Но Катерина не отговори. Умислена, тя продължи да се занимава с печката. Той целуна дъщеричката им и въздъхна. Момиченцето не можеше да стои спокойно на едно място. То погледна баща си, след това стана и се приближи до майка си. Сега, хубавото ѝ личице не беше така весело, както обикновено. Тя мислеше за брат си Вася, семинарист. За първа година щеше да посрещне Рождество без него.
Ани много обичаше брат си и се замисли какво ли прави сега той в училище и не беше единствената, която си спомняше за него. Помнеха го и майка му, и баща му и се бояха, че предстоящият празник няма да бъде така радостен за тях, както друг път.
Много преди Рождество Христово те си говореха за сина си и когато се разбра, че Вася няма да си дойде, понеже не успяха навреме да му изпратят пари за пътуването, всички се натъжиха. И сега, в навечерието на празника, отсъствието му се чувстваше особено силно.
Вечерята бе сервирана, Катерина сложи на масата купата с гореща постна супа и погледна мъжа си. В нейните винаги весели, добри очи, напираха сълзи.
Улавяйки погледа на жена си, той се почувства виновен и наведе глава.
–  Какво ли прави сега горкият Вася? – прекъсна тишината момиченцето.
От това напомняне още повече се сви майчиното сърце. Катерина, обръщайки към мъжа си, тихо промълви:
– Казвах ти да му изпратиш писмо, а ти все повтаряше, че има време. Ето виж, не успяхме – заплака тя.
Мъжът ѝ се изправи и отиде до прозореца, за да изтрие сълзите си.
– Виж колко лошо е времето – каза той минута по-късно – може би е по-добре, че няма да си дойде. Ако сега излезеш навън, няма да можеш да видиш нищо.
Вятърът виеше в комина, снегът удряше по прозореца.
– Сега Васенка щеше да седне с нас – отново заговори тихо майката, притискайки Анютка до гърдите си, – да посрещне празника с нас и да слави Христос.
– Успокой се – отговори Козма, като виждаше, че поддавайки се на лоши мисли, жена му внася тъга в навечерието на големия празник.
– Но той сигурно страда – продължи Катерина – сигурно му е самотно сега на празника.
Козма обикаляше из къщата потиснат. Вътрешно се упрекваше, че не е изпратил пари на сина си навреме.
Вятърът жално свистеше наоколо. Вечерята остана непокътната. Вася не беше с тях. А в действителност, той не бе далеко от родния дом.

На път към дома

Много преди празника той очакваше с нетърпение вест от родителите си, но минаваше ден след ден и такава нямаше. Съучениците му вече се готвеха да се прибират за Рождество. Той си спомняше как търпеливо очакваше Рождество Христово у дома и в дните на Рождественските празници, с групичка деца славеха Христа – ходеха от къща на къща и поздравяваха стопаните с църковни песни.
Вася не издържа и заплака, но се намериха добри приятели, които му дадоха пари назаем и го поканиха да тръгне с тях. От града, където учеше, до селото му бяха не повече от осемдесет мили. Някои от момчетата трябваше да пътуват и по-далеко. Но никой не обръщаше внимание на разстоянието. Всички бяха заети с радостната мисъл, че скоро ще видят близки и познати, ще славят Христа, ще се качат на камбанарията да ударят камбаните. С една дума много добри и весели неща очакваха всекиго от тях в родното село. Те се събираха на групички за пътуването и като се запасиха с хляб, се пръснаха в различни посоки.
Вася вървеше с три момчета. Беше ясен, мразовит ден. Снегът искреше под студените слънчеви лъчи. Весело разменяйки шеги помежду си, те доволни, че вече са във ваканция, забързаха по широкият път, за да се сгреят от студа.
В селата посрещаха семинаристите – бъдещи свещеници, сърдечно. Нагостяваха ги с каквото Бог даде, а през нощта момчетата заспиваха дълбоко – кой където свари – на пода, на дивана.
На третия ден от пътуването Вася трябваше да се раздели с последния си приятел, остави го в неговото село. Студът се усили, надигна се вятър. Вече беше се свечерило, когато наближиха. Като хапна и отпочина у приятеля си, Вася започна да се приготвя за път.
– Мило момче, остани да пренощуваш – кротко го убеждаваше бащата на приятеля му.
Но Вася не остана. И как би могъл да остане в навечерието на празника в чужд дом, особено след като до Соломенка оставаха само пет мили. Излизайки от селото той завърза шапката си още по-здраво на главата.
По пътя режещ вятър му пречеше да върви, брулеше в лицето му, снегът се сипеше в очите му. Вася вървеше бавно, всяка минута спираше и се обръщаше да си поеме дъх.
„Скоро ще съм у дома“, помисли си той, взирайки се в мъглявата далечина. Наоколо не се виждаше нищо, освен снежната вихрушка. Сняг покри широкия път. С мъка, газейки снежните преспи, той вървеше, оглеждайки се.
Момчето се чувстваше много уморено, краката му се подкосяваха, беше ужасен студ, който още повече се усещаше през овехтялото му палто. Спомняйки си майка си, баща си, сестра си, той сякаш за момент събра сили, но борбата с разярените стихии се оказа непосилна. Искаше да си почине, но и бързаше да се прибере. Струваше му се, че е минало много време, но Соломенка още не се виждаше.
„Трябва да си почина“, реши той и седна отпаднал. Сега вече не чувстваше нищо, седеше неподвижен в снежната преспа и мислеше как утре ще слави Христос.
Момчето замръзваше, присъни му се, че е в енорийската църква в родното му село и чете и пее на клира. Скоро главата му клюмна на гърдите и изглеждаше, че смърта вече е близо до него, и тогава се чу звън. Приближиха се три охранени коня, които като видяха нещо черно на пътя си, минаха встрани.
– Струва ми се, че е човек, – каза седналият в шейната на кочияша.
Той бързо слезе и затънал до колене в снега се приближи до Вася. Момчето не усети как го вдигнаха. Добрият търговец го скри под палтото си, опитвайки се да го стопли с тялото и с дъха си.
Вася се съвзе, когато вече бяха далеч от Соломенка. Търговецът, като го погледна, се усмихна доволен, че е успял да спаси премръзналото момче.
– Ех, дете, провървя ти! Ако не бях спрял, щеше да замръзнеш.
Вася заплака от радост.
– Отдалече ли си?
– От Соломенка, син съм на Козма, църковния клисар – отговори момчето.
– От Соломенка? – попита търговецът. – Отдавна минахме селото ти, трябва да се върнем!
И търговецът каза на кочияша да обърнат. Беше вече късно, но в къщата на Козма всички бяха будни. Конете спряха отпред. Преди още някой да почука, Козма отвори вратата, чувайки звънчетата.
– Посрещайте гости, добри стопани!– викна весело търговецът и огледа весело цялото семейство, без да пуска Вася изпод платото си.
– Милост просим! Добре дошли! – отвърна Козма.
– Предполагам, не очаквахте сина си?! – каза той и се засмя.
Всички го гледаха учудено. Искаше му се още малко да се полюбува на недоумението им, но Вася така се въртеше изпод платото му, че се наложи да го пусне.
– Е, добре, момче, излизай! – каза усмихнат търговецът, разгръщайки кожуха си.
Вася се хвърли в обятията на майка си. Радостта им беше пълна.

 Рождественската милостиня

Оттогава минаха четиридесет години. Беше навечерието на Рождество Христово и отново – люти студове.
В големия архиерейски храм завърши всенощното бдение. Тълпа просяци стояха отпред в очакване на архиерея, който имаше навик да раздава милостиня след службата. Далеч от другите просяци, плахо стоеше побелял, измършавял старец, в дрипи и целият трепереше от студ. Той беше дошъл отдалеч и се беше скитал от село на село, с торбата си.
Заобиколен от народ, архиереят излезе от църквата, следван от килийника си, като носеше поднос с монети. Те бавно преминаха между редиците просяци и владиката им даде милостиня. По-настойчивите от тях изблъскваха по-стеснителните, но нищо не убягваше от зоркото око на архиерея. Като благослови хората, той излезе и се канеше да се качи в каретата си, когато погледа му попадна на треперещия от студ старец. Архиереят го съжали, спря и се обърна към килийника си, но в подноса вече нямаше нито една монета.
– Ела при мен, дядо, за празника, – каза той ласкаво и си тръгна.
Този добър архипастир беше някогашният семинарист Вася, който след като завърши Духовната академия прие монашество и бе ръкоположен за архиерей. Хората се разотидоха и скоро цялото пространство около църквата се опразни. Старият просяк, опирайки се на тоягата си, бавно се добра до един влажен студен ъгъл.
На третия ден от празника той плахо помоли килийника да съобщи за него на владиката, който му позволи да дойде при него за празника. Архиереят седеше в чиста, подредена стая и четеше книга, когато килийникът му влезе и съобщи за скитника.
Архиереят помоли килийника си да му даде милостиня и храна, а след това размисли и сам излезе. Гледайки сбръчканото лице на стареца, той отново съжали нещастния човек и му се прииска да го утеши. Като го настани в едно кресло, той го попита за живота му. Просякът разказа, че някога е бил богат търговец, но по Божие допущение се е разорил.
– Виждате ли, Владико, как отсъди Господ! Сега аз прося, при все, че някога сам помагах на другите. Преди много търгувах в Новгород и по панаирите, всичко имах, но никога не забравях бедните. Една случка обаче се е запечатала особено силно в паметта ми. Спомням си, че веднъж навечерието на Рождество Христово отивах в Смоленск на панаира. Беше, както сега, ужасен студ и гледам на пътя вцепенено от студ момче.
Архиереят бързо стана от стола си и закрачи развълнуван из стаята, спирайки всяка минута, вглеждайки се внимателно в стареца. А той без да забелязва нищо, продължи разказа си, като обясни как е сгрял момчето в коженото си палто, как го е довел при родителите му, как те са се изненадали и са плакали от радост.
– Спомням си, – продължи старецът – момчето се казваше Вася, прибираше се за Рождество от семинарията у дома.
– Ето кой ми спаси живота, – възкликна архиереят просълзен. – Този Вася, когото взехте на пътя, бях аз.
Изуменият старец скочи от креслото, а архиереят се поклони в нозете му.
– И аз често си спомнях за моя незнаен благодетел и се молех за него, – продължи архиереят.
Прегръщайки просяка с любов, той седна на дивана с него.
– Дивни са делата ти, Господи! Можех ли тогава да помисля, – каза през сълзи трогнатият старец, – че спасявайки замръзналото момче, спасявам живота на бъдещ архиерей.
– Сам Бог направи така, че да се срещнем – прекръсти се владиката, – в същия ден, който ти спаси живота ми. С тази среща Господ ми дава знак, че трябва да ти помогна да върнеш предишното си положение на търговец.
– Но закога, владико? Аз вече съм стар.
– Тогава, заради Бога, стори милост, остани при мен. Ще се грижа за теб като за роден баща.
– Благодаря ти, милостиви, за добрите думи. Но на мен ми  е достатъчен само един топъл ъгъл в дома за бедни. Ще се виждаме от време на време и ще се радвам. Сега ти си ми най-близък.
Архиереят отново прегърна стареца, обещавайки с готовност да изпълни молбата му.
Слава във висините Богу и на земята мир, между човеците благоволение! – възторжено произнесе църковната Рождественска песен архиереят, прощавайки се със своя благодетел, бедния старец.

Протоиерей Димитрий Булгаковски, „Рождественската милостиня“
Издателство: Приход Храма Святаго Духа сошествия, 2019