За да се предпазят от гордостта, те прибягваха до строгост и суровост

Веднъж, когато още живеех в Мала Азия, отидох в Константинопол. Вътрешният глас ми подсказваше, че там ще намеря опитни духовници… Ходих тук и там, търсих, хлопах, но уви, нямаше никой, който дори отчасти да прилича на нашите подвижници. Мнозина дори ме гледаха с подозрение, като прелъстен, когато ги питах за сърдечната молитва. Бях много разочарован и душата ми скърбеше.

Седнах и със сълзи на очи написах писмо до моя Старец Мисаил в Гелвери, в което му описах всичко, което бях видял… Споделих и за копнежа си. Жадувах да намеря някой, с когото да мога да говоря на духовни теми, а така и не намерих. Написах: „Не намерих такъв човек като теб”. Малко по-късно получих отговор: „Възлюбено мое чедо, получих писмото ти. Ти, чедо мое, бе намислил да ме хвърлиш на дъното на ада, но аз представих пред себе си всичките си грехове и не се разколебах. Ако отново ми напишеш, че не си намерил друг като мен, повече няма да ти пиша, нито ще се моля за теб и дори ще прогоня спомена за теб от сърцето и ума си“.

Такива хора имаше преди. Дотолкова бяха бдителни. За да се предпазят от гордостта, те прибягваха до строгост и суровост… Аз описах само едно искрено чувство на моя Старец, за да изразя разочарованието си, а той веднага, за да избегне гордостта, си спомни всичките си грехове. С отговора си той ме научи да избягвам душевредните гордост и самохвалство. И как после човек да забрави такъв наставник!

Като каза това, Старецът Иероним заплака, спомняйки си за своя блажен изповедник и наставник Мисаил.

Петр Боцис, “Старец Иероним, молчальник Эгинский”