Неведнъж съм виждал пълното отсъствие на човешка помощ

Неведнъж съм виждал пълното отсъствие на човешка помощ, неведнъж съм се предавал на тежки обстоятелства, неведнъж съм се намирал във властта на моите врагове. И не мислете, че затрудненото положение продължаваше кратко време. Не! Така преминаваха години; погубваше се телесното здраве, душевните сили изнемогваха под тежестта на скръбното време, а бремето на скърбите не се облекчаваше. Едва преминаваше една скръб, едва започваше да се прояснява положението, когато от другаде неочаквано ме нападаше нов облак – и нова скръб тежко лягаше на душата, на душата, вече изнурена и изтънчена подобно на паяжина от предишните скърби.

Сега смятам себе си за преполовил дните на моя живот. Вече се вижда отсрещният бряг! Усилилата се немощ, зачестилите недъзи възвестяват за близостта на преселването! Не зная какви бури още ми предстоят, но се оглеждам назад и чувствам неволна радост в сърцето си.

Виждайки многото вълни, през които е преминала душата ми, виждайки опасните места, през които се е пренесла моята ладия, неволно се радвам. Към нея се устремяваха силни ветрове, много подводни камъни заплашваха нейното спасение и още не съм погинал. От човешка гледна точка би трябвало отдавна да съм погинал. Уверявам се, че непостижимият Божий Промисъл ме водеше по странни и трудни пътища; уверявам се, че Той бди над мен и като че ме държи за ръка със Своята всемогъща десница. На него се предавам! Нека ме води където иска; нека ме доведе до тихото пристанище, „където няма ни болка, ни скръб, ни въздишка“.

Виждам мнозина, които се наричат щастливи и техният жребий няма стойност за сърцето ми. Мъртъвците в мраморните и в дървените ковчези лежат еднакво безчувствени…

Светител Игнатий Брянчанинов, ТВОРЕНИЯ – Том 6, ПИСМА, Славянобългарски монастир “Св. Вмчк Георги Зограф”