Света Стефанида Скадарска и Битолска

На 30 юни в Битоля бе прославена преподобномъченица Стефанида Битолска и Скадарска (Стефка Джурджевич; 1887-1945). Родена в Скадар 1887 година, тя от ранна младост се посвещава с любов на Господ Христос. Мъченически пострадва от окупаторите в Битоля 1945 година.

Преди още да е митрополит и дори монах, владика Амфилохий (Радович) намира в библиотеката на Дечанския манастир изповедни писма, общо 92 на брой от подвижницата до нейния духовен отец. Той е потресен как една обикновена жена, която не е получила не само богословско, но дори и обикновено училищно образование, може да достигне подобна дълбочина на разсъждение и да превърне живота си в непрестанна изповед пред Господа. Години наред той събира информация за нея и съставя житието ѝ. Игуменът на Дечанския манастир сравнява писмата на света Стефанида с песнопенията на свети Симеон Нови Богослов.

***

Коя е била Стефка Джурджевич? Защо владиката Амфлохий я е почитал толкова много? Защо е искал хората да знаят за нея?

Тя е родена на територията на днешна Албания, в село близо до град Скадар, в обикновено благочестиво селско семейство. Не е учила в училище, научила се е да чете и пише сама или с помощта на роднините си, а по-късно, както свидетелстват писмата ѝ, е чела както Светото писание, така и духовна литература. Още от детството си се отличава със своето трудолюбие и състрадание. На седемгодишна възраст става сериозна и тиха, престава да играе с другите деца…

Родителите ѝ, разтревожени за нея, я водят в манастира Острог – най-голямата светиня на Сърбия и Черна гора, където се пазят мощите на светия чудотворец свети Василий Острожки. За младата Стефка няма по-голяма радост от пътуването до Острог или в Дайбабския манастир„Успение Богородично”. Тя се молела с часове пред мощите на почиващите там светци, без да забелязва нищо и никого около себе си.

Животът ѝ преминава през две балкански войни (1912-1913 г.) и две световни войни: може би това е причината за острото ѝ възприемане на злото, царящо в падналия свят.

В края на войната Стефка вече е на трийсет години, но не иска и да чуе за брак. Живее в отделна къща, построена за нея от роднините ѝ, моли се, чете Евангелието и общува само с деца, които много обича.

През 30-те години на ХХ век сърбите, водени от епископ Виктор (Михайлович) от Скадар, масово напускат Албания: сред емигрантите са и роднините на Стефка. Следвайки ги, тя се премества в Метохия, в град Дреновац, и там продължава монашески живот в света; започва да се облича изцяло в черно, пости строго, спи на гола дъска, приема Свето Причастие.

В манастира Високи Дечани тя се запознава с владика Николай (Велимирович). Последните четири години от живота си (това е времето на Втората световна война) прекарва в македонския град Битоля, в дом в сиропиталището, създадено от владика Николай. С негово благословение монахините се грижат за деца сираци.

В Битоля Стефка приема монашеско пострижение. В последното си писмо до роднините си в Скадар тя се сбогува с тях, съобщавайки им, че дните ѝ са преброени, че отива при Този, на когото е посветила целия си живот.

Владика Амфилохий пише, че малко преди края на войната монахиня Стефанида е била жестоко пребита от германски войници за това, че е отказала да изпълни изискването за затъмнение на домовете, което е изисквало да се загаси кандилото в килията или поне да се пусне завеса на прозореца (Стефанида вероятно не е имала с какво да го покрие). Може би този побой е причината за сравнително ранната ѝ (58-годишна) смърт. Подвижницата е погребана в манастира „Свети Христофор” в село Кърстоар (Кръстофор), близо до Битоля в днешна Северна Македония.

Когато човек чете писмата на монахиня Стефанида до нейния изповедник, епископ Виктор (Михайлович), вижда една съвсем различна – непозната за самия него – реалност от вътрешния живот на човека. Това, което е написано на тези листове, не може да бъде измислено, въобразено, фантазирано. Така човек може само да живее:

„Нека душата ми бъде покрита от Твоята свята ръка, макар да е изпълнена с грехове и скръбно да плаче; нека бъде в Твоята свята воля, Христе, Ти си дал Себе Си за нея, запази я за Себе Си, и я храни за вечен живот, утешавай я във всяка скръб и печал. Защото душата ми, Христе, Те чака, уповава се на Тебе с радост, че всеки враг ще бъде победен…”

В едно от писмата си тя пише, че обича и съжалява всички хора, но почти с никого вече не може просто да разговаря. Една от сестрите-монахини си спомня, че веднъж я попитала: „Защо не кажете нещо, сестра Стефка?”. – А Стефка, след като се замислила за момент, отговорила: „Нямам какво”. Когато човек живее в присъствието на Христос, всяка празна дума за него става невъзможна: за какво да говори?

Писмата на Стефанида са пронизани от болка, скръб – не само за крайното несъвършенство, нищото, което вижда в себе си, но и за безсилието, за невъзможността да стане различна, съвършена:

„Ето ме пред Теб, пред мене е всичко Твое небесно! А аз, грешната, се лутам в земната суета, победена от много лъжливи врагове, и мисля за това, за което не искам да мисля – за това, което е за погибел, и за това, което мракът поглъща!”.

„Но ето, Христе, Твоята Светлина се разкрива благолепно пред мен! И аз ту се изкачвам на небето! Ту падам в земното зло! Когато красотата на Твоята светлина се открие пред мен и враговете ми отново ме затворят в земния мрак, аз Ти се изповядвам, Христе, в мислите си всеки миг…”

Нейната непрестанна изповед пред Христос е живот в Неговото присъствие: но тя никога не може да се изповяда, както е угодно на Неговата свята воля.

„Не ми достига много от това, което е добро. Но Христос не ме оставя, никъде не ми дава покой, а цялото ми живо сърце гори в любов и милост, в радост и скръб, в слава и светлина…”.

Монахиня Стефанида пише много за духовните си битки с демоните, но по-тежко от тези битки за нея е да вижда света, заслепен, изгубил смисъла на съществуването си, забравил Христос и сега погиващ в злото:

„Ах, дори земята да ме покрие, само да не виждам и да не знам нищо за света. С какъв болезнен срам за Теб, Христе, идвам при Теб и не мога да отстъпя, прави с мен, каквото искаш. Нямам никакво убежище, о, радостен Христе! От този свят ми става тъжно, и страшно, и скръбно, когато виждам, че цялото Твое добро е забравено и изоставено, и всичко е оставено на врага…”

Тя се срамува пред Христос за света, страда, но също така знае, че Сам Христос страда за греховете на хората, и иска да сподели Неговата скръб:

“О, светли Сине Божий, предпочитам да плача с Теб, отколкото да познавам и виждам този свят…”

В друго писмо: „За всички не е лесно на този свят, не е било лесно и за Тебе, Самия Бог, Христос, само тежки и горчиви страдания от Раждането до Възкресението. И сега не е лесно за Тебе заради многото нещастия на нас, грешните. Но Ти дълготърпиш, призоваваш и очакваш покаяние и поправяне. Защото Ти ни съжаляваш и не искаш да ни загубиш, но ние, Христе, сме слепи и глухи, не чуваме и не виждаме, а смъртта ни заварва негодни за Теб. Велика скръб!”

Особено дълбока рана е нерадението на християните, привидно вярващи, но топлохладни, повлияни от света:

„За мен грешната е страшно да виждам как можеш да бъдеш християнин и да се предаваш напълно на врага. Сякаш не съществува Небесния Рай!”

Подвижницата моли Господ да я предпази от греховния свят, да я защити от него, да ѝ попречи да смеси светските и духовните представи за доброто, да затвори „светското познание” и да разкрие красотата Христова. Тя моли Христос да я приобщи към Себе Си; заради Него е готова „жива да умре”; и в същото време се моли за всички, които живеят в света, като иска „всеки да се поправи и да прости”. Тя жали всички.

В едно от писмата си тя пише, че може да понесе всичко друго, освен да бъде лишена от Причастие; ако по някаква причина не може да приеме Светото Тайнство. Тя истински изживявала Тайнството Евхаристия:

„И в Твое име трябва да го правя, защото злият пример на този свят много ме учи да идвам при Теб, радостни Христе, колкото се може по-често, за да не се криеш от мен, за да не се отвръщаш от мен, за да не затваряш светлината и да не ме оставяш в тъмнина!”

Подвижницата се бои да не би да „води лъжлив живот”, т.е. да изпадне в заблуда; не намирайки в себе си, както вече беше казано, нищо добро, тя моли Господ да сътвори в нея доброто от нищото. В няколко текста тя нарича Бога своя свобода.

„Какво е това? Коя е тя? – пита владика Амфилохий в епилога си към публикацията на фрагментите от писмата на монахиня Стефанида. – Откъде в думите на нейната молитва се появяват думите на блажени Августин? Откъде се е взело у нея чувството за вина за всичко и всички, когато Достоевски е бил непознат за нея? Как се е научила да казва: „Уви, Христе… аз съм грешница, която се лута из земната суета?”. И отговаря на собствените си въпроси: „…там, където пристъпи Господ, се отваря дълбоко сърце.” Именно там се пази всичко тайно – в дълбините на сърцето, и то не само при светците, при всеки от нас. Жалко е, че не всеки отваря сърцето си да срещне Христос. А тези, които го правят, ще повтарят след подвижницата: „Слава на Тебе, Който ме възпламени със Своята свята любов, която гори радостнопечално, сякаш светлото небе се отваря пред мен…”.